Скот Сиглър - Земно ядро

15:31

Той се обърна да погледне Кори. От уличните лампи струеше слаба светлина. Вратата на пасажерското място бе смачкана, от стъклото бяха останали само няколко нащърбени парчета, величественият линкълн сега представляваше само купчина огънати ламарини, разкъсана кожа и разпорен текстил. Другата кола се бе врязала толкова навътре във вратата, че Кори бе избутана почти на средата на седалката. През счупения прозорец навяваше сняг и се топеше в кръвта.

Очите ѝ бяха разширени от шока и болката. Прекрасната ѝ руса коса бе полепнала по лицето, сплъстена и почервеняла от кръвта. Парченца стъкло висяха по косата ѝ и блещукаха като брокат. Кръвта покриваше скалпа ѝ, бузите и брадичката и зацапваше бялото ѝ палто.

Тя го погледна. Този път в погледа ѝ не се четеше ужас и страх… поне не за самата нея.

— Конъл, слез. — Нещо заклокочи в гърлото ѝ. Гласът ѝ беше слаб, почти шепот. — Трябва да слезеш.

Конъл поклати глава. Беше в съня, беше част от него, но въпреки това разбираше, че нещо се е променило.

— Не мога да сляза, трябва да остана с теб.

— Слез, любов моя.

Почувства как две груби ръце го разтърсват. Сънят отлетя.

— Господин Къркланд, събудете се — каза О’Дойл, стискаше го за раменете.

— Ка… какво има? — Конъл се помъчи да се разсъни. Умората не искаше да отпусне хватката си от тялото му.

— Либранд откри сребриста буболечка. Сега е сама с нея.

Конъл изведнъж отвори широко очи и се изплъзна от хватката на съня. Не обърна внимание на пулсирането в коляното, изправи се и сграбчи автомата.

— Мак ще събуди професорите, вие доведете всички, и по-бързо — каза О’Дойл. — Аз отивам при Либранд.

Преди Конъл да успее да проговори, едрият мъж се втурна в тунела, жълтият му костюм проблесна на светлината от лампата. Конъл отиде при професорите и Мак. Вероника изглеждаше готова. Санджи търкаше очи.

Мак се беше ококорил от страх и напрежение.

— Какво стана, Мак?

— Намерихме сребриста буболечка. Само дето не е паяк, а машина, някакъв робот. Тя ми каза да се върна и да доведа всички.

Конъл се обърна към учените.

— Готови ли сте? — Вероника изглеждаше изплашена, но кимна. Санджи изобщо не изглеждаше готов, но също кимна.

— Стойте зад мен — каза им Конъл. — Мак, ти застани отзад и оглеждай стените и тавана. Оглеждай внимателно и тунела назад. Не позволявай нищо да се промъкне зад нас.

И тръгна натам, накъдето се бе втурнал О’Дойл.

15:33

Сони Макгинес отново претърси всички честоти по уоки-токито. Нищо. Нищо освен пращене. Само това чуваше, откакто бе напуснал лагера, като се изключеше кратката размяна на реплики между Чо и оная жена. Тя изобщо не бе следвала процедурата при спасяване, както бе редно, така че не бе лесничей, нито военна. Вероятно най-обикновена туристка. Щом обаче бе тук и знаеше достатъчно, за да следи честотата за спешна помощ, значи не бе аматьорка. Особено при положение, че толкова бързо бе открила къде се намира Чо. Не бяха много хората без подготовка, които знаеха къде се намира Килн Спрингс.

Сони бе изненадан, че някой е успял да се измъкне от лагера. Бе очаквал, че Погребалната могила ще е съвсем безпощадна. Беше се отдалечил само на три километра, когато чу ехтежа на изстрелите, експлозиите и алармата в свежия нощен въздух.

Какво изобщо бе станало там? В първия момент не обърна внимание на тази мисъл и успя да измине още осемстотин метра. Но любопитството не го оставяше на мира. Какво се бе случило в Погребалната могила, за да се разбуди и да започне да убива хора? Дали демоните на Джесъп бяха истински? Оная пещерна рисунка с примитивно слънце, което изобщо не беше слънце — така ли изглеждаха демоните на Джесъп? Сони тръгна обратно, като се проклинаше за това. Върна се по стъпките си на километър и половина от лагера.

Или по-точно на километър и половина от това, което беше останало от лагера. С бинокъла видя единствено няколко струйки черен дим, няколко парчета ламарина, които стърчаха от пясъка, и бетонните основи на резервоара за гориво. Мястото буквално бе изравнено със земята . Сякаш Погребалната могила бе оживяла и бе погълнала целия лагер.

Беше се измъкнал точно навреме. Сега „Земно ядро“ бе поредната графа в историята на Погребалната могила и щеше да се помни наред с Джебадая Джесъп и Самюъл Дж. Андерсън.

Сони за втори път обърна гръб на лагера и тръгна на север към шосе 21. Беше само на трийсет-четирийсет минути пеша от мястото, където се намираше Чо. Не го бе забелязал при разрушаването на лагера, вероятно защото се бе насочил на запад към Милфорд, а Чо очевидно бе тръгнал на север към шосе 21. Сони се развълнува от мисълта, че Чо е още жив — не само защото го харесваше, а и защото можеше да му разкаже какво се е случило в лагера на „Земно ядро“.