Скот Сиглър - Земно ядро

— Но ние не сме видели нищо — каза Конъл. — Не сме видели и едно живо същество тук долу. Ако са паяци, с какво се хранят?

И двамата замълчаха. О’Дойл просто сви рамене, изправи се и продължи напред в тунела. Конъл загледа как лампата на едрия мъж шари по стените на пещерата, и не само по пода и стените, но и по тавана. Изчака О’Дойл да се отдалечи на двайсет крачки и го последва. Помаха назад към останалите да продължат.

Поглеждаше към тавана на всеки три стъпки и се надяваше, че няма да види сребрист проблясък.

14:47

4566 метра под земята

След шест часа ход, катерене и пълзене спряха за почивка. Жълтите им кул-стюми бяха в прах и мръсотия. Приличаха на изтощени състезатели от някой спорт на бъдещето.

— Двайсет минути почивка — каза О’Дойл. — Сядайте всички.

Санджи и Вероника направо се свлякоха на покрития с нанос под. Конъл, Либранд и О’Дойл се скупчиха около Мак, който клекна и освети картата с лампата.

— Как се справяме? — попита Конъл.

— Не е зле — отвърна Мак. — О’Дойл ни води добре, но оттук нататък става по-сложно. Колкото повече приближаваме Плътната маса, толкова повече тунели има. Мисля, че трябва да застана начело.

Конъл погледна О’Дойл, който още веднъж хвърли поглед на картата, а после вдигна очи и кимна.

— Вероятно Мак по-добре ще разчита тази карта.

— Добре — каза Конъл. — Либранд, нещо необичайно отзад?

Тя поклати глава.

— Нищо не съм чула или видяла.

Конъл погледна картата и се опита да обхване сложната мрежа от тунели. Имаше толкова много странични пасажи, толкова много свързващи звена, че човек лесно можеше да ги подмине. Замисли се за миниатюрните следи от сребристите буболечки и как О’Дойл ги бе видял в движение на много слаба светлина.

— О’Дойл, мисля, че трябва да вървиш последен, докато не се измъкнем. Не можем да си позволим някой да ни изненада.

— Но, сър…

— Просто го направи, става ли? — каза Конъл с принудена усмивка. — Либранд може да застане начело с Мак.

О’Дойл понечи да каже нещо, после погледна Либранд. Тя кимна. О’Дойл прочисти гърло и каза:

— Да, сър.

— Добре — отвърна Конъл. — Двайсет минути, после тръгваме. Аз ще застана на пост.

15:11

— Знаеш накъде сме тръгнали, нали? — попита Либранд. Помъчи се да го каже уж на шега, но в гласа ѝ се прокрадва истинска загриженост. Не беше сигурна, че Мак знае какво прави.

— Разбира се, че знам — отвърна Мак. — Просто се опитвам да видя откъде е най-добре да минем. — Той седна и силно стисна ламинираната карта. Тя леко се разлюля в треперещите му ръце.

Бяха спрели пред тройното разклонение на един тунел. Едното разклонение завиваше наляво под прав ъгъл, второто тръгваше стръмно нагоре на петнайсет градуса наляво, а последното вървеше леко надолу на около трийсет и пет градуса надясно. Мак очевидно се опитваше да се ориентира къде се намират. Дотук вече бе завъртял картата три пъти. Наглежда, я държеше на обратно, но тя си напомни, че при триизмерна карта това няма как да стане. Той знаеше какво прави. Трябваше да знае.

Извърна очи от него и погледна към тунелите. Всичките ѝ изглеждаха еднакви. Струваше ѝ се логично да тръгнат по тунела, който вървеше надолу, тъй като още бяха над нивото на Плътната маса, но вече бяха изкачили два склона на път за едно надолнище. Допълнителното измерение я объркваше бързо и тя не знаеше…

трак-трак, трак-трак

Тя напрегнато се взря в нанадолнището, лампата следваше резките движения на главата ѝ. Бе чула нещо. Досега нямаше друг звук освен нейните стъпки и тези на Мак. Мак седеше тихо, вперил очи в картата, и не чуваше нищо.

трак-трак, трак-трак, трак

Не можеше да определи откъде идва звукът. Тунелът го усилваше И в един момент той сякаш се изливаше от всеки сантиметър назъбени камъни, сякаш самите стени дишаха. Светлината на лампата яростно подскачаше по пода на тунела в търсене на източника. Тя стисна изпъкналата дръжка на автомата и тихо махна предпазителя.

трак-трак-трак, трак, трак-трак

Звукът не можеше да се определи. Беше като колебливи стъпки или като… като малки крачета, които стържеха по камъка. Тя си спомни малките отпечатъци, спомни си как Конъл и О’Дойл оглеждаха тавана през няколко метра. Погледна нагоре и светлината от лампата ѝ се отрази в движеща се сребриста сфера само на пет метра от лицето ѝ.

— Мак! Горе! — изсъска Либранд.

Той я погледна, а после погледна натам, накъдето сочеше автоматът ѝ, и погледът му застина. На тавана, неподвижна на светлината на лампите и само на няколко метра от главата на Либранд, се мъдреше сребриста буболечка.