Скот Сиглър - Земно ядро

Заозърта се бързо и нервно. Оглеждаше се за сребристи проблясъци.

06:49

— Виж сега, не сме тук по негова вина — каза О’Дойл. Либранд го слушаше внимателно, но си имаше собствено мнение. Бяха се отдалечили в тунела, който водеше към комплекса пещери, далеч от Пещерата с рисунките. Единствената светлина идваше от лампите на каските им.

Тя искаше да се отделят от другите. И по-точно от Конъл. Като съдеше от видяното досега, имаше чувството, че ако следват Конъл, ги чака сигурна смърт.

— Ако не е по вина на Къркланд, тогава по чия?

— Не бъди глупава — каза О’Дойл. — Не Конъл саботира асансьора и лагера. Знаеш го.

Либранд погледна в тунела. Пръстите ѝ забарабаниха по дръжката на автомата. Тя харесваше това оръжие, харесваше и О’Дойл. Като се изключеше това, цялата ситуация ѝ харесваше колкото изсъхнал сандвич.

Обърна се да погледне О’Дойл и се полюбува на изсечените му черти.

Харесваше ѝ дори белегът, който стоеше на мястото на едното ухо. Още не ѝ бе разказал тази история. Тя знаеше, че и това ще стане. Вече ѝ бе разказал няколко истории, за които очевидно му бе трудно и болезнено да говори. Не биваше да разказва някои от тях, тъй като престъпваше клетва за пазене в тайна.

Поне бе разбрала защо има татуирано аржентинското знаме на ръката. В изблик на мъжка гордост, породена от младостта и глупостта, О’Дойл бе украсявал тялото си със знамето на всяка държава, в която бе убивал хора. Тя не бе попитала защо правителството го е изпратило в Аржентина да убива хора. Когато тръгнаха от миньорския лагер, се надяваше да чуе още истории, всичките му истории. Сега обаче изглеждаше сякаш никога няма да напуснат това място.

Измамена. Така се чувстваше. Беше се влюбвала само веднъж, още в десети клас. С Били Расмусен си разменяха бележки в час по история и бягаха от училище, за да кръстосват мръсните улици на Патерсън, Ню Джърси. Държаха се за ръце и бяха много млади. Това бе просто юношеска любов, но тя още пазеше скъпи спомени. Беше отишла в армията на осемнайсет, малко след като Били умря от свръхдоза хероин. За дванайсет години заслужи отличия и почести. Но тези дванайсет години бяха лишени от любов. Така и не намери в службата човек, когото да обича, и всичките ѝ връзки бяха повърхностни и нетрайни. Сега, на трийсет и две, си мислеше, че най-накрая е намерила човека.

Патрик О’Дойл.

Двамата се откриха насред пустинята в Юта. Това бе нещо, което оставаше неизказано, нещо, което се случи мигновено. Професионализмът на О’Дойл не им позволяваше да го показват открито. Почти не се бяха целували, само една лека непохватна целувка късно вечерта след отпразнуването. Връзката им определено не бе изпълнена с изгаряща страст. Във всеки случай не още.

Но тя знаеше, че страстта я има. Бяха изпитали близост почти веднага. Тревожеше я причината за тази близост — и двамата бяха убивали хора. Отблизо и лично, така че бяха усетили мириса на страх в последния им дъх, докато ножът пронизва сърцето и докато чуваш как дробовете им се изпълват с клокочеща кръв. Тези мигове променяха човек завинаги. Никога не бе мислила, че ще открие мъж, който разбира какво означава да живееш с това чувство, със спомена за това как животът се изцежда от друго човешко, същество. О’Дойл разбираше, защото живееше със същото чувство. Когато говореше с него, се чувстваше цяла. За пръв път в живота си се чувстваше цяла.

— Прав си — тихо каза тя. — Прав си. Просто… знаеш, че… открих те, а сега… — Гласът ѝ заглъхна. О’Дойл нежно сложи пръст на устните ѝ. Сърцето я заболя от този жест, заболя я от това как този огромен силен мъж може да е толкова нежен.

— Знам — каза О’Дойл. — Знам точно какво имаш предвид. Ще се измъкнем оттук, кълна ти се. Но той още е шефът и още имаме работа за вършене. Трябва да защитаваме тези хора.

Тя се удиви на наивността му. Работата бе приключила. Сега всичко опираше до оцеляване на най-силните. Не можеше да повярва колко е лоялен и какъв професионалист е. Веднага ѝ се прииска да заспори с него и да промени решението му, но знаеше, че ще е безполезно.

— Той е шефът и ще правим каквото каже, ясно? — каза О’Дойл тихо, но решително.

Тя кимна, без да отмества очи от неговите. Това не ѝ харесваше. Засега обаче щеше да си играе ролята. Щеше да го направи просто защото го казваше Патрик.

07:02

Конъл претегли на ръце смъртоносния автомат „Хеклер и Кох“. Намрази го още на мига. Никога в живота си не бе стрелял и в главата му се въртеше една безмълвна мантра, едно желание — никога да не му се налага да използва това оръжие.