Скот Сиглър - Земно ядро

— Как да го открием? — попита Мак. — Тук има цели километри тунели.

— Всъщност има само един път — каза Конъл. — Трябва да тръгнем към Плътната маса.

— О, шегувате се! — Вероника се изправи и го изгледа гневно. — Изгубени сме тук, няма кой да ни спаси, току-що видяхме двама души да умират , а вие мислите само за пари? Направо не мога да повярвам!

Конъл я изгледа безизразно. Нямаше да ѝ даде повод да продължи тирадата си. Изчака ехото от изблика ѝ да замре в нищото, след това каза:

— Професоре, моля, чуйте ме. Тук не става дума за пари. Пътят ни просто е отрязан . Ще са нужни дни, за да разкопаят всичко и да ни измъкнат, може би дори седмици. Враговете ни са тръгнали към Плътната маса. Те или вече са там, или са тръгнали натам. И в двата случая това е най-бързият начин да ги открием. Щом ги открием, ще разберем как са влезли вътре.

За миг Вероника го изгледа подозрително, после кимна.

— Всъщност имате право.

— Значи вече знаем накъде ще тръгнем — каза О’Дойл. — Предлагам всички да поспим малко. В доста лоша форма сме, затова нека си починем няколко часа, преди да тръгнем.

— Да поспим? — възкликна Вероника. — Как, по дяволите, се очаква да спя в такъв момент?

— Придвижването из тези пещери е трудно, ясно е какво ни чака — каза О’Дойл. — Ако не можете да спите, професоре, така да бъде, но поне легнете и си починете. Всички ще трябва да са свежи, когато тръгнем.

За миг настана неловко мълчание. После Санджи си намери място, където нямаше отломки, и легна. Последваха го и другите, с изключение на О’Дойл, който остана на пост.

04:12

Кейла се движеше безшумно като сянка и внимателно избираше пътя си през хоризонталната галерия. Виждаше ясно благодарение на тежките очила за нощно виждане. През лещите им стените и подът на тунелите зловещо светеха в зелено.

Очакваше да види трупове или поне някакви признаци на борба, но нямаше нищо. Не видя и следи от съществата, но въпреки това се придвижваше внимателно, стиснала автомата „Галил“. Бе видяла как тези същества изваждат от строя десетки обучени въоръжени мъже и нямаше намерение да се присъедини към обезобразения персонал на „Земно ядро“. Въпреки това трябваше да прецени ситуацията. Трябваше да разполага с пълна информация, когато се обадеше в АНС, затова трябваше да разузнае.

На пътя ѝ се изпречи купчина срутени каменни блокове. Някои сигурно тежаха по десет тона, дори повече. На армейските инженери щеше да им е нужна поне седмица, за да разчистят тунела. Тя знаеше, че е близо до асансьорната шахта, а това означаваше, че шахтата най-вероятно също е пълна със срутени камъни. Това не беше добре. Без да има път навътре, тя можеше единствено да разкаже историята в АНС и да посочи мястото. Въздъхна. Е, и това щеше да свърши работа. Просто трябваше да се пазари по-добре.

Тишината в галерията я смазваше. Тя се зачуди дали хората, които са били в галерията, са чули нещо, преди чудовищата да нападнат. Може би не бяха чули нищо. Потръпна.

Нямаше какво повече да види, затова бързо излезе от галерията.

06:34

Мак се зае да подготвя раниците. Това до известна степен го откъсваше от чувството на безизходица, но фактът, че бе загубил двама миньори и че непознатите врагове бяха разрушили мината му, така и не излизаше от мислите му. Мината бе шедьовър, безупречна творба и върхът в кариерата му. А сега я нямаше.

Дори най-лошият сценарий, който бе представил, бе твърде оптимистичен. Бе излъгал другите — не можеше да им отнеме цялата надежда, не можеше да им каже истината, да им каже, че вече са мъртви. Целостта на шахтата бе нарушена. Трябваше да се изкопае нова, за да ги измъкнат. Това означаваше, че могат да ги спасят евентуално след месец. А те нямаше да изкарат и седмица, особено когато останеха без светлина.

Към цялата тази безнадеждност се прибавяше и негласният страх от похитителите на Янсон. Те бяха някъде тук и може би чакаха някой от „Земно ядро“ да се отдели от другите, така както бе станало с Янсон. Някой чакаше.

Някой.

Или може би нещо.

Образът на сребристия паяк проблесна в ума му. Фриц го бе нарекъл „сребриста буболечка“. Мак стисна зъби, за да се пребори със сълзите си. Фриц бе толкова млад. Покрай срутването на асансьора Мак бе забравил за сребристата буболечка. Възможно ли бе паяците да са отнесли изчезналия мъж? Но как можеха да отнесат деветдесеткилограмов мъж толкова бързо?

С Либранд бяха казали на другите за сребристите буболечки. Тази история само засили гибелното чувство, което изпълваше пещерите. Мак потрепери при мисълта за тънките сребристи крака, които бързо проблясваха на слабата светлина, обвити около ръката на Янсон, крака му, рамото, лицето. Янсон сигурно бе викал за помощ, но тунелите поглъщаха звука също както попиваха светлината. Никой не би могъл да го чуе.