Скот Сиглър - Земно ядро

О’Дойл пое най-големия товар, но Конъл носеше повече, отколкото му се полагаше. Мак вещо подготви всичко. Стегнато подреди в раниците и коланите всичката храна, батериите, въжетата и екипировката за катерене. Единственото, за което не намери място, бе малкият генератор. Без него портативните прожектори бяха безполезни. Щяха да извървят останалата част от пътя, където и да водеше, само с лампите на каските.

Всичко на всичко имаха седем оръжия: три автомата „Хеклер и Кох“, два пистолета „Берета“ и два армейски ножа. Пистолетите и ножовете бяха на О’Дойл и Либранд и останаха в тях. Двамата носеха и по един автомат. Оръжията бяха достатъчно на брой, но не и мунициите. Имаха общо шест пълнителя за автоматите, по два за всеки. О’Дойл нагласи всички оръжия на единични изстрели. Иначе щяха да изразходват ценните муниции твърде бързо. Краткото обучение по стрелба на Конъл, Санджи, Вероника и Мак не включваше изстрели — О’Дойл отказа да изхаби и един патрон.

О’Дойл носеше картата на пещерите на Мак и отбелязваше по нея. Конъл вървеше на двайсет крачки зад него. На още двайсет крачки бяха Мак, Вероника и Санджи, а на още двайсет крачки зад тях вървеше Либранд. Всички бяха включили лампите на каските си и това издаваше присъствието им в тунела, но нямаха избор — или щяха да са лесна мишена, или да се препъват слепешком из тъмните и опасни пещери.

Шест часа след като асансьорът се сгромоляса на дъното на шахтата, групата се отправи към тунелите. Знаеха приблизително накъде са се насочили, но нямаха никаква представа какво ги чака по пътя.

Движеха се неотклонно надолу из стръмнини и пресичащи се тунели. Понякога пълзяха стотици метри из древни скални свлачища и стъпваха по масивните блокове като по изкривени стъпала. На два пъти се наложи да извадят двата комплекта екипировка за катерене, за да преминат особено опасни склонове. В едно древно речно русло, където тунелите бяха широки, а подът стабилен, им се струваше, че напредват бързо. Но трябваше да се движат надолу, а не хоризонтално.

Необятните безпощадни каменни тунели и високите кафеникави пещери, изглежда, смиряваха всички, дори Конъл. Сред цялата тази величественост говорът изглеждаше някак детински и безполезен. За три часа и половина се бяха придвижили на повече от деветстотин метра под Пещерата с рисунките.

О’Дойл спря групата, за да изследва нещо на земята. Извика Конъл и той пристъпи напред и загледа нещото: приличаше на малки вдлъбнатини в прашния нанос.

— Какво е това, някакви следи ли?

О’Дойл кимна.

— Видях същите и по-назад, но не им обърнах особено внимание. Доста глупаво от моя страна. Не си спомних за сребристите твари на Мак, докато не видях тези следи. Сега като се огледах, следите са навсякъде, буквално навсякъде . Погледнете който и да е участък и ще видите тези малки отпечатъци с две разклонения.

О’Дойл посочи един от отпечатъците. Светлината от лампата на Конъл падна като прожектор върху катраненочерна сцена. Следите изглеждаха така, сякаш някой е притискал двузъба вилица в прахта. „Зъбите“ бяха на разстояние половин сантиметър един от друг. Така както погледът може да различи мравките, след като човек е видял мравуняка отвисоко, изведнъж ясно изпъкнаха стотици следи. Бяха навсякъде. Хиляди отпечатъци върху малкия периметър около него и О’Дойл.

— По дяволите — тихо каза Конъл.

— Да — отвърна О’Дойл. — Трябваше да го забележа по-рано.

Конъл се удиви на проницателността на едрия мъж. Малките следи бяха почти невидими дори когато лампата светеше право отгоре им. Това, че О’Дойл ги бе забелязал, докато се движеха, му се струваше непонятно. Някои от следите, изглежда, свършваха в назъбената стена на пещерата. Конъл объркано се намръщи.

— Проклетите неща минават през стената ли?

— Не, господин Къркланд — търпеливо каза О’Дойл с тон на подчинен, който обяснява очевидното на висшестоящ. — Не през стената, а по нея. Мисля, че тези същества могат да пълзят нагоре по скалата. Има логика, ако се съди по описанието на Мак.

Думата „паяк“ се появи неканена в ума на Конъл. Точно когато си мислеше, че нещата няма как да станат по-зле. Сега не само беше заседнал на километри в планината и скоро щеше да се озове в пълен мрак, но имаше и паяци. Големи паяци според думите на Мак, половинметрови и повече. Мак бе започнал да ги нарича „сребристи буболечки“. Мисълта да се озове съвсем на тъмно с тези пълзящи… същества … накара Конъл да потръпне.