Скот Сиглър - Земно ядро

Той веднага разбра къде е сбъркал. Не беше паяк, нито буболечка.

Беше машина.

Сферичното ѝ тяло бе с диаметър трийсет сантиметра. Дълга клиновидна издатина стърчеше от единия ѝ край и сочеше към главата на Либранд. От тялото се подаваха най-различни антени. На Мак му заприлича на стар руски „Спутник“.

Четири дълги крака, всеки с по три двайсетсантиметрови сегмента, излизаха от средата на топката. Първият сегмент на всеки крак стърчеше настрани от тялото, вторият бе успореден на тавана, а третият го докосваше. Приличаха на крака на насекомо. Мак си помисли, че наистина прилича на сребрист паяк, но само с четири крака.

Последният сегмент на дългите крака всъщност се състоеше от две части и буболечката се захващаше за скалата в осем точки. Мак бе твърде далеч, за да види малките крачка, но лекотата, с която тялото висеше от тавана, му подсказваше, че на края на всеки крак има здрави куки или зъбци.

Тялото на сребристата буболечка бе неподвижно, но някои от стърчащите части се движеха и се чуваше леко бръмчене. Самата буболечка бе дълга около четирийсет сантиметра. Ако разпънеше крака, може би достигаше метър и половина.

Мак не можеше да се съсредоточи върху нищо освен нея.

— Какво да направя? — попита той шепнешком.

— Иди извикай другите, извикай О’Дойл.

— Не мога да те оставя сама с това нещо.

— Отивай! Не знаем какво е и няма да го изпускам от поглед. Иди извикай другите. Веднага!

Мак се поколеба за миг, после се обърна и се затича с всичка сила назад.

15:28

— Чува ли ме някой? — каза Чо Такачи по уоки-токито. — Чува ли ме някой? — Повтаряше монотонно едни и същи думи. Вече не знаеше колко пъти е повторил тази фраза и колко пъти е проверил всяка честота. Нямаше, отговор. Никакъв. В това нямаше никаква логика. Уоки-токито все трябваше да прихване нещо. Най-близкият град бе само на трийсет километра, трябваше да има радиотрафик в района — но на всяка честота цареше пълна тишина.

Всъщност нямаше значение. И без това щеше да стигне Милфорд. Вече бе изминал около пет километра и трябваше да измине още само пет, за да излезе на шосе 21. Лицето му се гърчеше от болка. Бе нагорял жестоко от слънцето, след като бе припаднал с лице нагоре и бе лежал с часове в пустинята. Главата му пулсираше и май всеки момент щеше да повърне за трети път. От време на време се препъваше и падаше на неравната земя. Всеки път щом помръднеше дясната си ръка, го пронизваше остра болка в рамото. Беше успял да опре кървенето. Или поне в доста голяма степен: от раната все още се процеждаше кръв. Рана, сътресение, слънчасване, а му оставаха още пет километра в тави жега.

„Рано или късно — повтаряше си той, — рано или късно някой ще се появи по пътя или ще стигна Милфорд. Ще се справя“.

Умът му се изпълни с ярки спомени от атаката. На два пъти бе имал халюцинации как лъскавите същества се носят към него през трептящата пустинна мараня. Дали не бе страхливец, че побягна? По дяволите — нали беше жив. Всички останали бяха мъртви. Всеки с малко мозък в главата щеше да побегне в мига, в който тези същества се изсипаха от планината.

Нямаше спомен кога е разкъсал униформата си, за да превърже ръката си, но това бе факт и бе свършило работа. Сигурно бе станало през нощта, точно преди отново да припадне и да лежи в безсъзнание цялата сутрин. И да се изпържи като наденица на жаркото слънце.

— Чува ли ме някой? — отново каза Чо. — Чува ли ме някой?

Изведнъж тишината се наруши. Сърцето му подскочи, когато му отговори женски глас.

— Да, чувам ви, продължавайте.

— Говори Чо Такачи от миньорския лагер на „Земно ядро“ в северната част на планината Уа-Уа. Бяхме нападнати. Ранен съм и имам нужда от незабавна помощ.

— Нападнати? — попита жената. — А останалите в лагера?

— Мисля, че всички са мъртви — отвърна Чо. — Насечени на парчета.

— Къде се намирате?

— На един черен път. Мисля, че е на около пет километра северно от Килн Спрингс. Движа се на север към шосе 21.

— Стойте там, идвам след двайсет минути.

Чо загледа уоки-токито с радостно облекчение, после опита да ѝ се обади отново.

— Ало? Донесете аптечка, ако имате. — Зачака отговор, но отново чу само специфичното пращене. Опита още няколко пъти, но не получи отговор. Опита и други честоти, но нямаше нищо. Седна край прашния път и зачака.

15:30

За малко да го изпусне. Остана изумена, че някой е успял да се измъкне жив от лагера, но този очевидно бе по-добър от останалите. Тоя малък скапаняк. Ако устройството за безопасна комуникация не бе засякло сигналите на Чо за помощ, той можеше и да стигне Милфорд. Тя трябваше да се погрижи това да не стане.