Скот Сиглър - Земно ядро

Щом не можеше да извлече съкровището от мината сама, какво можеше да е толкова важно, че да убие Чо и всички оцелели, които може би бе открила? Уоки-токито продължаваше да пука — още не можеше да се обади за помощ. Щеше да стигне планината Сан Франциско след десет часа. Ако извикаше местната полиция и щатската също, те щяха да дойдат най-рано утре следобед.

Дотогава тя щеше да изчезне. Така както бе сигурен, че Погребалната могила означава смърт, знаеше, че тя ще изчезне. Можеше никога да не разбере какво е намислила или какво е било толкова важно, за да убие Чо. Тя нямаше да се появи повече.

Стисна юмруци и изръмжа. Знаеше какво трябва да направи. Можеше да продължи към планината Сан Франциско, но рано или късно щеше да се върне. Ако се отдалечеше, само щеше да загуби време.

Изплю тютюна, който дъвчеше, и глътна глътка вода от манерката. Лапна нова порция тютюн и тръгна към Погребалната могила.

Мак и Либранд се придвижваха напред. През повечето време пълзяха, а през останалото вървяха приведени. Мускулите на Мак протестираха. Умората вече си казваше своето. Трябваше му доста повече от половин час сън, и то скоро.

— Чуваш ли нещо? — обади се Либранд зад него.

От думите ѝ по гърба му полазиха мравки. Дъхът му замря, докато се ослушваше за тракането на сребриста буболечка. Но не чу нищо такова, а нисък ехтящ тътен.

— Какво е това? — попита Либранд. — Като шум от раковина, като си я долепиш до ухото.

— Да, на такова прилича — отвърна Мак. Заприлича му обаче и на още нещо, нещо, което бе чувал, но не можеше да се сети. Измъкна картата от колана си и се загледа в обърканата плетеница от тунели и пещери. На 300 метра напред имаше голям тунел — по-голям от повечето останали.

— Мисля, че почти стигнахме — каза Мак. — Пред нас има голям тунел, който води право към Плътната, маса. През останалата част от пътя ще можем да вървим изправени.

— Ами да вървим тогава — каза Либранд. — Никога не съм мислила, че ще се радвам просто да стоя изправена и да вървя .

Мак прибра картата и запълзя напред. Мъчеше се да си спомни къде е чувал този тътен.

18:25

Сони се придвижваше безшумно като изсъхнала трева, носеща се по пясъка на пустинята. Изпълзя на върха на един хребет, от който ясно се виждаше разрушеният лагер. Позицията му позволяваше да наблюдава и малкото скривалище на убийцата на Чо. В този миг тя бе долу сред развалините и се мотаеше около счупените греди и изкривени ламарини, без да осъзнава, че Сони следи всяко нейно движение.

„Да се надяваме, че не осъзнава — напомни си Сони. — Ако те види, ще свършиш като Чо“.

Наблюдаваше я как се придвижва из опустошения лагер. Бе провесила през рамо заплашителен на вид автомат, а в ръцете си държеше кутия. От време на време намираше в пясъка нещо, което събуждаше интереса ѝ. Поставяше го в кутията и продължаваше странните си разкопки.

Сони се изненада колко умело се прикрива. Явно имаше опит в пустинята. Той изобщо не бе забелязал убежището ѝ при първата внимателна обиколка на района. Да, тая си разбираше от работата, и то много. Обаче забеляза ландроувъра. Никаква маскировка не можеше да скрие цял ландроувър, дори в планината. Значи лесно щеше да я проследи до скривалището ѝ. Сто на сто беше на място, от което се виждаше добре. Понеже нямаше начин тя да не е прекарала много време там, в наблюдения и чакане.

Лагерът си бе същият, както го бе видял последно — заличен, почти невидим. Сони не можеше да спре мисълта, че планината е оживяла и го е погълнала. Изпод пясъка и скалите се показваха няколко парчета овъглени дъски и почернели ламарини. Съвсем малко.

От една тлееща купчина в смрачаващото се небе се издигаше тънка струя черен дим. Утихващите пламъчета танцуваха сред жаравата. Огънят очевидно бе скорошен — Сони не го бе видял, когато тръгна. Взря се през джобния си бинокъл. Дори при това малко увеличение различи най-отгоре почернял череп, хилеше се сред потрепващите пламъци. Тя бе докарала тялото на Чо в лагера, беше го нарязала на парчета и го бе изгорила. Но защо? Още една загадка в непонятните ѝ действия.

Каквото и да бе намислила, скоро трябваше да предприеме хода си. Времето ѝ изтичаше. Хората на „Земно ядро“ можеха всеки миг да се изсипят по склона. Сони обаче нямаше представа какво е намислила и това го ядеше като рак.

Неизвестната наистина си я биваше. При нормални обстоятелства Сони щеше да се възхити на дългата руса коса, която изящно танцуваше на вятъра, и на полюшващите се бедра, но не и сега. Не и след това, което бе направила. Сега можеше да се възхищава на това тяло само по един начин.