Скот Сиглър - Земно ядро

— Съжалявам, но посещенията при господин Кул не са разрешени.

— Добре. Тогава искам да видя Ранди Райт.

— Той е в същата стая — отвърна жената. Сега вече се усмихна принудено и фалшиво, сякаш се извиняваше. — Лекарски разпоредби, нали разбирате.

Кейла бръкна в чантичката си и разрови вътрешните джобове, търсеше един от множеството си документи за идентификация.

— Агент Хариет Макгуайър, ФБР — каза и разтвори картата със значката. — Въпрос от национална сигурност. Заведете ме в стаята незабавно.

Лицето на жената стана пепеляво. Очите ѝ пак се разшириха, но този път си останаха така. Погледна значката, после вдигна очи към Кейла.

— Но не… не можете…

— Заведете ме в стаята или ще прекарате нощта в затвора, ясно ли ви е?

Жената зяпна, затвори уста и пак я отвори.

— Веднага, — каза Кейла. — По-живо, Алис.

Алис скочи от стола, грабна един ключ от таблото и заобиколи бюрото. Подрусваше тлъстини на всяка стъпка. Миришеше на бебешка пудра и чипс.

— Уверявам ви, агент Макгуайър — започна Алис, като бързо тръгна по коридора. — Аз само изпълнявам нарежданията на доктора.

Сви по един коридор вляво, хвърли поглед назад и мушна ключа във врата, означена с C-2. Щом я отвори, Кейла я блъсна вътре и измъкна пистолета от чантичката си още преди Алис да падне на шарения балатум с изненадано „ох“.

Кейла влетя в стаята.

Две легла, и двете празни.

„Ангъс, дребно нищожество такова!“

Погледна Алис.

— Кога?

— Аз… Какво „кога?“

Кейла клекна, сграбчи с лявата си ръка огромния ѝ кок и рязко го дръпна. Алис зяпна, готова да запищи, но замръзна, щом хладното дуло на пистолета се плъзна по зъбите ѝ и заседна в гърлото ѝ.

— Полакомила си се за пари, нали, дебела свиньо? — каза Кейла с тих съсък на навита на кълбо кобра. — Е, време е да си понесеш последствията. Говори.

И бавно измъкна пистолета от устата на Алис. От дулото му се проточи тънка слюнка.

— Бяха тук само няколко часа — каза Алис. — Приехме ги в тази стая, а после той ми каза да затворя вратата и ми предложи десет хиляди долара, за да направя каквото иска. Каза ми да извикам доктора и плати и на него. Не мислех, че ще имам неприятности, и…

— Млъквай — прекъсна я Кейла. — Кога тръгнаха?

— Няколко часа след като пристигнаха — отвърна Алис. — Той направи нещо с телефона.

Кейла отиде до малката масичка, на която беше телефонът. Беше откачен от контакта. Тя бутна масичката и видя кабела. Беше свързан е малък уред от пластмаса и метал.

„Малко нищожество такова. Дребно гадно нищожество. Пренасочвал си разговорите“.

— Загазила ли съм? — тихо попита Алис.

— Зависи, Алис. От това дали ще ми помогнеш. — Алис кимна, а Кейла записа един номер на един кочан листчета, които бе оставен до телефона. Подаде го на Алис.

— Ако се върнат, обади се на този номер.

— Това ли е всичко?

— Да, това е.

— Ами…

— Парите ли? Задръж ги. Просто ми се обади, ако се върнат.

Алис кимна. Изправи се. Държеше листчето с две ръце. Притисна го към гърдите си.

Кейла излезе, без да каже нищо повече. Сдържа се да не се затича веднага към ландроувъра. От друга страна, това нищожество Ангъс съвсем не ѝ влизаше в сметките.

21:28

Малката лопата се забиваше в скалистата земя с дрънчащ звук на метал върху камък. Трябваха му близо пет минути, за да изкопае осемсантиметрова дупка, която едва стигаше, за да забие табелката „Килрой беше тук“. Потисна кикота си и му се прииска да може да види изражението на Конъл, когато открият табелката.

Очакваше Конъл да се обажда по-често, но това бе станало само веднъж. А беше изхарчил доста пари, за да организира всичко това. Най-напред подкупи Чо да им сложи фалшиви превръзки, а после доктора и онази дебелата сестра да запечатат стаята му. Оттам нататък беше лесно. Беше сложил на телефона си в болницата устройство, което автоматично прехвърляше обажданията към уоки-токито. Той естествено вече бе толкова навътре в тунелите, че нямаше представа дали Конъл се е обаждал през последния ден-два.

Вече знаеше, че не е първият човек, който стъпва в тунелите. Някои от тях дори не бяха естествени — бяха прокопани в скалите. Това го разочарова, но мистерията бе все така интригуваща. Кой бе прокопал тези тунели? И как бе успял да ги прокопае толкова навътре под повърхността? Ангъс и Ранди не бяха открили следи от взривове, нито някакво останало миньорско оборудване. Изкуствените тунели приличаха на изсечени, сякаш някой бе хванал чук и длето и си бе проправял път. Това, разбира се, бе невъзможно. Щеше да е нужно страшно много време за изсичане на какъвто и да било тунел, та какво остава за десетките изкуствени, които бяха открили по пътя. А и никой не би могъл да оцелее толкова време в тази жега.