Скот Сиглър - Земно ядро

О’Дойл стреля пак още преди да е минала и секунда от първия изстрел, но върволицата вече се разпръсваше като пощурели мравки. Изстрелът откъсна един от краката на втората сребриста буболечка. Роботът се завъртя и се опита да побегне, но куршумът на Либранд го уцели точно в средата. Той падна безжизнен и тлеещ.

Останалите сребристи буболечки побягнаха по тунела, краката им лудо хвърляха бляскави отражения. О’Дойл стреля още три пъти, но не улучи. Само след миг буболечките ги нямаше.

Ехото от изстрелите стихна. О’Дойл бързо провери дали не е ударен от някой рикоширал куршум. Не бе почувствал нищо, но бе виждал и по-странни неща в дните, когато влизаше в битки. Нямаше кръв. Обърна се към Либранд.

— Добре ли си?

— Да — каза тя. Движеше се приведена напред към първата паднала сребриста буболечка, чийто крак още лудо потрепваше в отвратителна прилика с умиращо насекомо. О’Дойл сграбчи ръката ѝ и я спря.

— Не я доближавай. Не знаем дали не е минирана. По дяволите, да се махаме оттук.

Либранд тръгна в тунела с ръка на кръста на О’Дойл. Той държеше лампата и оръжието си насочени назад.

Далече назад, там, където лампата му едва осветяваше, видя да се спотайва сребриста буболечка. Докато вървеше заднешком, зачака сгоден момент да стреля.

21:53

Сони Макгинес седеше тихо, скрит зад скалите на по-малко от двайсет и пет метра от убежището на убийцата. Нямаше я вече три часа. Беше тръгнала към Милфорд, а сега се връщаше. Той наблюдаваше ландроувъра, който прекоси развалините на лагера и пое нагоре по склона към скривалището. Тя вече не си правеше труда да се крие. Нещо беше станало.

Ландроувърът спря на по-малко от петнайсет метра от бившето ѝ невидимо скривалище. Тя слезе и забърза натам, във всяко нейно движение се четеше ярост.

Адреналинът го удари в мозъка и го накара да се разтрепери и да се почувства жив. Жив. Но нямаше да е задълго така, ако останеше тук. Можеше да тръгне само ако можеше да научи нещо повече, нещо, което полицията можеше да използва, за да я проследи. Беше се отказал от всякакви фантазии да я убие собственоръчно. Не можеше да се справи с тази побъркана кучка. Но беше стигнал чак дотук и бе само на крачка от леговището ѝ.

Трябваше да се доближи повече. Трябваше да разбере.

Тихо тръгна към скривалището ѝ.

21:56

Това малко гадно нищожество Ангъс Кул ужасно бе объркало плановете ѝ, но нямаше да я спре. Как пък не! Той беше някъде тук. Защо иначе да устройва тази шмекерия с болницата? Дали търсеше път към тунелите, или вече беше вътре? Може би се бе промъкнал през хоризонталната галерия, докато тя е спала. Ако бе така, вероятно вече бе мъртъв, наред с другите. Но нямаше как да знае със сигурност.

Набра поредица цифри на устройството за безопасна комуникация, като внимателно съставяше мрежа от отразени сигнали и кодирани пренасочвания. Когато се обадеше в АНС, щяха да помислят, че е от телефонна кабина в Дълът. В АНС имаше експерти по кодирани сигнали, но тя знаеше доста номера, които те тепърва трябваше да учат. Този код щеше да върши работа най-много десет минути, но тя и без това не смяташе да говори толкова.

Знаеше, че няма много време. Лагерът се пазеше в тайна и никой не се обаждаше, с изключение на Барбара Йекли и то само в отговор на едно запитване от Конъл. Йекли обаче не бе глупачка. След ден или може би малко повече Барбара щеше да се опита да се свърже с Конъл. Ако не успееше, щеше да изпрати някой да разследва и тогава играта на Кейла свършваше.

Надяваше се след десет часа да е приключила с всичко. Десет часа, за да си върне единственото, за което копнееше — отново да стане агент на АНС. Като сдържаше въодушевлението си, за да не допусне и най-малката грешка, Кейла тихо въведе кодовете. Трябваше да програмира още час и нещо и щеше да е готова да се обади.

22:47

Вероника си мислеше, че е във форма, и всъщност знаеше, че е така, но да влачи тежкия Мак по стръмното нанагорнище я изтощи за двайсет минути. Конъл я смени и ѝ даде картата, без да пуска автомата. Конъл бе сякаш неуморен, неустрашим, непоколебим. Тя изумено установи, че сред целия ужас в пещерите, сребристите буболечки и неизвестния смъртоносен враг той я привлича.

„Странни мисли в такъв момент, професоре — укори се. — Това не е точното време и място за влюбване“.

През няколко минути чуваше изстрели от другия край на тунела, където О’Дойл и Либранд вървяха в тила. Сигурно бяха в опасност. Но поне бяха живи, след като продължаваха да стрелят.