Скот Сиглър - Земно ядро

— Не знам — каза Ангъс. Трескаво обмисляше възможностите.

— Може би…

Тихо пиукане от детектора на движение прекъсна мислите им. Ранди го вдигна, погледна екрана и замръзна.

— Какво има? — попита Ангъс.

— По-добре намери начин да объркаш радиосигналите — тихо каза Ранди и му подаде монитора.

На екрана бавно мигаха поне двайсет червени точки.

22:56

О’Дойл тихо псуваше. Не знаеше колко тела на сребристи буболечки бе оставил след себе си, но проклетите същества бръмчаха навсякъде. Беше сложил последния пълнител в беретата и му оставаха само пет куршума. Сребристите буболечки бързо разбраха от какво разстояние уцелва и стояха по-надалеч. През повечето време той не улучваше, но въпреки това те бяха на разстояние, от което отразяваха светлината от лампата му. Притичваха по пода и стените на тунела и се отместваха от светлината. Непрестанното зловещо бръмчене и потракване по камъните се усилваше. Все едно милион играчки на пружина бяха наблъскани в малка метална кутия.

Буболечките се отдалечиха още повече, когато започва да стреля Либранд. Тя се целеше много по-точно от О’Дойл. Той изпита гордост от това, че всеки път, щом тя дръпнеше спусъка, поредната сребриста буболечка хвърляше искри и се разнасяше отвратителният мирис на горящ шоколад. Ако успееха да се измъкнат от всичко това, можеха да се обзалагат на стрелбата ѝ по събирания на рокери и ловни дружинки.

Внезапно сребристите буболечки се разбягаха. Лъчът на лампата му обходи тунела, но не се виждаше нито една. Никакви сребристи проблясъци, никакви гърчещи се крака… нищо. Ужасното тракане и бръмчене също спря.

— Къде изчезнаха? — попита Либранд, ръката ѝ още стискаше колана му.

— Не знам. Може би им стига толкова.

— Това е добре — каза Либранд. — Останаха ми само два куршума. Защо не нападнаха?

— Нямам представа. Бяха поне сто. Лесно можеха да ни премажат.

— Може би поначало не нападат.

Преди около час щеше да помисли, че това е глупаво, но сега не бе толкова сигурен.

— Щом не нападат, тогава кой уби Янсон?

Тя не отговори. За миг останаха по местата си, после чуха как Конъл ги вика шепнешком.

— О’Дойл! О’Дойл, чуваш ли ме?

О’Дойл се извърна и видя светлина, която играеше по грубата стена на тунела. Тръгна към Конъл. Либранд го последва. Стигнаха след секунди.

— Добре ли сте? — попита Конъл.

— Да, господин Къркланд, добре сме — отвърна О’Дойл.

— Видяхме светлина.

— Светлина? — О’Дойл не успя да прикрие въодушевлението си. Светлината означаваше хора. — Каква светлина?

— Далече в тунела. Дойдох да ви взема, преди да видим какво е.

О’Дойл кимна.

— Добре, господин Къркланд. Изглежда, сребристите буболечки се отказаха от преследването поне засега, така че да тръгваме, преди да са се върнали.

Стигнаха зеления сталактит и за малко не се спънаха в Мак, който замаяно се бе отпуснал на колене. Вероника и Санджи стояха неподвижно от двете му страни. Конъл веднага видя защо стоят, без да мърдат.

Защото той беше пред тях и блестеше в бледожълто.

Пипалат бог.

Макар досега да не бяха виждали пипалати богове и да смятаха, че те съществуват само в ревностната религия на мъртвата култура, първата мисъл на всички беше, че е много малък. Бе висок около метър, а кожата му блестеше в жълто. От съществото струеше Мека светлина и бледо озаряваше стените. Под грубата кожа се виждаше окраска от шарки и петна.

Имаше три по-масивни пипала, които му служеха за крака и крепяха тялото като триножник. Три по-тънки, пипала леко се извиваха от средата на тялото, като бяха изместени така, че всяко от тях се намираше точно над пространството между два пипалати „крака“. Крайниците се мърдаха като подвижни змии и сякаш нямаха кости, мускулите се вълнуваха под блестящата кожа.

Горните три крайника завършваха с три тънки връхчета. Връхчетата се долепяха толкова плътно, че когато бяха едно до друго, пипалото сякаш завършваше с кълбо. Съществото отваряше и затваряше връхчетата напосоки. Това бегло напомни на Конъл за човек, който отваря и затваря юмрук.

Под блясъка нишковидната мускулеста кожа бе обсипана с черни петна. Бяха хиляди по всяко пипало и по цялото сферично тяло. Сякаш в странната плът бяха инкрустирани малки полирани оникси.

Пипалатият бог излъчваше специфична неприятна миризма — смесица от остра воня на кучешки изпражнения и отвратителния сладък мирис на развалени плодове, вероятно ябълки или ягоди Конъл се почувства така, сякаш някой го е ритнал в корема. Нищо в досегашния му живот не можеше да го подготви за този момент. Просто гледаше съществото, неспособен да говори. Останалите реагираха по същия начин.