Скот Сиглър - Земно ядро

Санджи подражаваше на пипалатия бог, доколкото можеше. Вече се задъхваше от напрежение. Либранд наведе глава напред, сякаш това можеше да ѝ помогне да разбере нещо.

— Не мисля, че това е говор — каза тя. — То си играе , като дете.

Погледът им бе привлечен от проблясване високо на стената, в пукнатината, от която бяха изпълзели двата пипалати бога. Още едно пипало се промуши през процепа, но този път бе по-голямо. Много по-голямо. Успя да премине само връхчето му. Разтроеният край опипваше тунела и приличаше на три змии.

Партньорът в танците на Санджи запулсира в лилаво, втурна се нагоре по стената и се увеси на един от „пръстите“. Залюля се на него, сякаш бе хванал лиана в джунглата.

— Вероника — тихо каза Конъл. — Какво има от другата страна на стената?

Тя хвана картата с треперещи ръце.

— Стената е доста тънка. От другата страна има тунел.

Тунелът се изпълни с оглушителен писък, много по-силен и дълбок от писъка на малкия пипалат бог. Все едно огромен камион с повредени спирачки лети по магистрала. Всички подскочиха. Ужасният звук направо разтърси земята.

Масивното обсипано със сиво-черни петна пипало улови сакатия пипалат бог и бързо и внимателно го издърпа през пукнатината. Той изчезна като лилаво желе още щом тялото му се докосна до стената.

— Има ли свързващ тунел между този и нашия? — попита О’Дойл. Гласът му звучеше рязко и настойчиво, но в същото време бе изпълнен с ужас.

— Не, доколкото виждам — отвърна Вероника. Очите ѝ шареха между картата и стената.

Голямото петнисто пипало отново се спусна през пукнатината. Трите пръста се извиха като косите от змии на Медуза. Конъл не можеше да види тялото през тесния процеп, но и не бе сигурен, че иска.

Двата малки пипалати бога тръгнаха към размахващите се пръсти на пипалото. Първото същество, което се движеше бавно и несигурно, бе водено от другото, което пък бе бързо и грациозно, и двете пулсираха с лилава светлина, но тази на първото същество бе по-слаба.

Некоординираната походка накара Конъл да направи асоциацията. „Бавноразвиващо се — помисли си той, докато наблюдаваше първия пипалат бог, който се движеше бавно. — То е бавноразвиващо се или нещо такова“.

— Това не ми харесва — каза О’Дойл. — Сякаш голямото предпазва децата от опасност.

Змиевидното пипало най-напред издърпа бавноразвиващото се същество, а после сграбчи и другото. И двете не се съпротивляваха и след секунда ги нямаше. И те изчезнаха през пукнатината като желе.

— Ега ти пипалото! — задъхано възкликна Либранд. — Това същество сигурно е високо три метра.

Конъл се опита да си представи как някое от еднометровите същества се раздува до гигантски размери, но мозъкът му отказваше да възприеме картината.

— Нямат кости — каза Санджи. — Минават направо през стената. Нямат кости.

Пукнатината приличаше на уста, която се смее на някоя своя шега, която Конъл не можеше да разбере.

Непрекъснато трак-трак-трак изпълни тесния тунел. Петте лампи рязко се насочиха назад към тунела, като прожектори на Бродуей към центъра на сцената. Всички надникнаха зад ъгъла със зеления сталактит.

Върволица поклащащи се сребристи буболечки ярко отрази светлината на лампите. Гърчеха се в синхрон, приклякаха противно рязко, а после бавно се изправяха и повтаряха движението. Бяха десетки — докъдето стигаше светлината на лампите.

Освен сребристите буболечки лампите осветиха и още нещо, нещо неразпознаваемо. Дъното на тунела сякаш се движеше, сякаш прииждаше, сякаш се тресеше.

О’Дойл бързо прибра пистолета и вдигна автомата.

— Бягайте! — извиси глас над воя на сребристите буболечки. — Към светлината, веднага!

Конъл и останалите се поколебаха само за миг, за части от секундата. Очите и умовете им просто отказваха да възприемат ужаса, който се носеше в тунела като вълна. Обърнаха се и затичаха към светлината.

Ранди Райт се чувстваше като червей на въдица.

— Нищо. Продължавай да сканираш — Извика той. Вървеше бавно и страхът му си личеше. Кул-стюмът му се гърчеше от усещането. Не му харесваше как ИО следят движенията му и се отместват така, че да държат клиновидните си израстъци насочени към него, докато той вървеше напред-назад из каменния проход.

— Сигурно е ниска честота — извика в отговор Ангъс. — Така може да преминава по-лесно в тунелите. — Той още се намираше в малката пещера, в която бяха разчленили сребристата буболечка. Бърникаше радиото и се опитваше да намери начин да обърка сигналите на роботите.