Скот Сиглър - Земно ядро

Странната светлина стана по-ярка. Пещерата започна да се стеснява като фуния и таванът стигна височина едва метър и половина. Конъл отново чу стрелба и писъци, но не погледна назад. Просто искаше да избяга. Запромъква се приведен напред. Назъбеният таван стигна височина метър и двайсет. Светлината се усили и подозрително му напомни за следобедни лъчи по пода на затъмнена стая. Искаше му се, дори искрено се замоли , това наистина да е слънчева светлина, макар да знаеше, че е невъзможно.

Таванът се схлупи още повече и Вероника се принуди да лази на колене. След малко Санджи залази по корем. Остави Мак на земята и го накара да пълзи напред.

Конъл погледна назад. Виждаше силуетите на Либранд и О’Дойл — открояваха се на светлината на всеки изстрел. Отново насочи вниманието си напред и запълзя след Санджи, Вероника и Мак.

Таванът на тунела отново се издигна на почти два метра. Някъде напред източникът на светлината малко по малко се откриваше. Дали в края на тунела имаше… небе? Не, нямаше как да е небе. Зад тях стрелбата ехтеше и се приближаваше.

Мак лежеше на земята във фуниевидния отвор. Държеше главата си и тихо стенеше. На шест метра пред него Вероника и Санджи изведнъж спряха. Конъл бързо ги настигна и пред очите му се откри невъзможна гледка. Пред тях се простираше пещера с размерите на закрит стадион. Беше осветена толкова ярко, сякаш самото слънце се бе промушило през отвор в тавана. Светлината имаше странен син оттенък, който придаваше призрачен вид на всичко. Конъл вдигна очи към тавана, но веднага ги отмести. Светлината бе толкова ярка, че не можеше да се гледа. Сякаш наистина беше слънце. Той сведе очи към пода на пещерата — там имаше странни туфести оранжеви дървета и безкрайни редици многоцветни растения. Насред тях лъкатушеше искряща река.

Това бе обработваема земя!

Заля го чувството, че са обречени. Промуши се покрай Вероника и Санджи, които стояха вцепенени и отчаяни.

Спря на ръба и се наведе да погледне. До пода на пещерата имаше поне шейсет метра.

Току зад гърба му се чуха изстрели и прекъснаха паниката му. Това го принуди да обърне внимание на опасността, която идваше от тунела.

— Санджи, изтегли Мак до ръба — каза Конъл, изтича до фуниевидния отвор и погледна, Либранд пълзеше на три метра пред О’Дойл, а той стреляше назад. Тя се търколи по гръб и стреля ниско към връхлитащата лъскава маса. В същото време О’Дойл изпълзя покрай нея ѝ промъкна огромното си туловище през тесния отвор. После се обърна и изстреля още един залп към кошмара в тунела, за да прикрие Либранд, докато се промуши и тя. Сега Конъл ясно можеше да види какво става назад.

Не можеше да преброи всички скалоподи. В тесния тунел можеха да застанат само няколко един до друг. Всъщност нямаше значение колко са — щом паднеше един, друг го прескачаше, размахваше пипала и проблясваше в яростни оранжеви и кървавочервени оттенъци. Изпълваха тунела и се плъзгаха напред като мръсна вода по ръждясал улук. Острият мирис на кучешки изпражнения дразнеше ноздрите, заедно с натрапчивата миризма на барут. Ножовете с форма на полумесец, които държаха разгневените пипалати богове, зловещо отразиха светлината на лампата му. Грубата им кожа се триеше в скалата и издаваше стържещ звук — сякаш шумоляха милиони изсъхнали листа.

О’Дойл се изправи запъхтян. Либранд изстреля още един залп към прииждащите скалоподи, които вече бяха само на двайсет метра. О’Дойл се обърна към Конъл, който махна предпазителя на оръжието си, но не го вдигна, и го изгледа, сякаш е малоумен.

— Какво правите, по дяволите? Бягайте!

— Няма накъде. Пред нас е пропаст!

— Ами изкарайте въжетата и се спуснете, по дяволите! Нямаме време! — О’Дойл стреля, докато Либранд презареди.

— Няма да успеем — отвърна Конъл. — Пропастта е огромна!

Отпусна се на коляно и вдигна автомата. Скалоподите приближаваха и изпълваха тесния отвор. Движеха се бързо, вече бяха на петнайсет метра. Конъл натисна спусъка. Не бе подготвен за отката и оглушителния изстрел. Леко залитна, но си възвърна равновесието, наведе се напред и стреля още няколко пъти. Автоматът запрати жаркото олово към пулсиращите скалоподи.

Нещо сиво проблесна на светлината на лампата му — един камък се удари в пода пред него, отскочи и вдигна малък облак прах. Конъл стреля още два пъти и видя как един от скалоподите падна, пипалата му се замитаха в болезнена агония. Нямаше време да се наслади на малката си победа — друго същество прескочи трупа и зае мястото му. Една ръка го потупа по рамото. Без някой да го подканва, Конъл се обърна и се затича към ръба на пропастта, а Либранд изпразни пълнителя си.