Скот Сиглър - Земно ядро

— Точно сега изобщо не ми е до теория — каза Ранди. — Просто я открий. — ИО следяха всяка негова стъпка. Макар една такава машина да го очарова, гледката на повече от двайсет, които висяха по стените и тавана, караше слабините му да притреперват от инстинкт за самосъхранение.

Изведнъж поведението на ИО се промени и Ранди настръхна. Машините се наредиха в права линия по пода и започнаха да се поклащат в синхрон. Нещо в това движение напомняше за насекоми… за хищници. Ранди се пребори с внезапния порив да побегне.

— Ангъс, побързай! Намислили са нещо и това изобщо не ми харесва.

В същия миг, така внезапно, както бяха започнали да се поклащат, ИО се разпръснаха и се защураха, като се блъскаха едно в друго.

Ранди изкрещя:

— Това е! Това тотално ги обърква!

— Знаех си — извика Ангъс. — Ела тук.

Ранди се затича към Ангъс и разчлененото ИО. Пронизителен пукот и съсък изпълваше въздуха. Уоки-токито на Ангъс изглеждаше така, сякаш някой го е смачкал. Стърчаха оголени жици, по песъчливия под бяха пръснати платки.

— Честотата е 300 килохерца — ухили се Ангъс. — Просто нагласих радиото да излъчва бързо сменящи се сигнали на смущения и шифри от нашия заглушителен сигнал. Това наистина трябва да обърка комуникацията им. Какво правят?

— Щурат се и се блъскат едно в друго. Сякаш са пияни.

— Видя ли? — каза Ангъс. — Те наистина са изкуствени организми! Комуникират, за да си помагат с ориентирането — като подвижна мрежа. Държат се като един голям организъм, като мравуняк.

Ранди загледа бъркотията електронни части, допреди малко представлявали уоки-токи.

— Няма да можем да разнасяме тая купчина боклуци с нас.

— Естествено, че не — каза Ангъс. — Трябваше да поръчкам малко, за да видя кой сигнал ще свърши най-добра работа. Дай ми твоето и ще го модифицирам.

— Ще можем ли да приемаме и изпращаме съобщения, след като го модифицираш?

— Не. Трябва да свържа заглушителя с централната платка. Сигналът трябва да е постоянен, не можем да го изключваме.

— А какво ще стане, ако ни потрябва радиото?

Ангъс се раздразни.

— Да не искаш ИО да ни следват навсякъде?

Ранди му подаде уоки-токито си. По-добре изолиран, отколкото отново да гледа тази отвратителна върволица ИО. Сребристите машини продължаваха да се щурат безцелно.

— А сега какво ще правим? — попита Ранди.

— Хайде да изключим това и да застанем съвсем неподвижно, за да видим какво ще стане — отвърна Ангъс. Изключи модифицираното радио ѝ почти веднага ИО се изгубиха от погледа им надолу по тунела.

— Виж на картата накъде тръгнаха.

Ангъс натисна няколко бутона и на малкия монитор се появи многоцветна триизмерна карта. Качеството и детайлите ѝ още изумяваха Ранди. В сравнение с нея „официалната“ карта на „Земно ядро“ изглеждаше нескопосана. Компютърната карта можеше да се върти триизмерно и да показва всички посоки. Ангъс не бе дал на Конъл тази карта, защото тя ясно показваше тунелите, дълбочината и посоката. С нейна помощ минаването по тунелите бе много по-лесно, отколкото за миньорския екип. Ангъс бе сметнал, а Ранди се бе съгласил, че за да не ги видят и за да са на крачка пред Конъл, им е нужно голямо предимство. Картата им осигуряваше това предимство.

Ангъс натисна още няколко бутона и на екрана се появи по-едър мащаб на картата. Червените точки замигаха в единия край и изчезнаха извън обсега на сензорите за движение, но Ранди вече бе разбрал накъде са тръгнали.

— Тръгнаха към голямата бъбрековидна пещера на 350 метра оттук — каза Ранди. — Това е най-голямата пещера в комплекса, с изключение на Плътната маса.

— Да отидем да я видим. Получаваме актуализация от ударниците на всеки петнайсет минути. Тогава ще трябва да спрем, но можем да стигнем голямата пещера преди актуализацията.

Ангъс включи заглушителя на сребристи буболечки и тръгнаха към голямата пещера.

23:14

4726 метра под земята

Конъл нямаше време да си помисли, че е страхливец. Не обърна внимание на изгарящата болка в гърба и коляното и помогна на Санджи да вдигне Мак. Метнаха австралиеца, който бе почти в несвяст, на рамото на Санджи като мокър килим. Конъл стисна автомата и се затътри след Вероника и едва движещия се Санджи към неизвестната светлина.

О’Дойл изпразни цял пълнител и тунелът закънтя. Във въздуха се понесоха изпълнени с болка писъци. Не бяха човешки писъци, а непоносимият стържещ звук на гума в асфалт, който издаваха съществата . Конъл никога не бе чувал такива звуци, дори в кошмарите си, но знаеше, че без съмнение са писъци на агония. Прииска му се да запуши уши, за да не чува смразяващите звуци, но продължи да стиска с потни ръце автомата.