Скот Сиглър - Земно ядро

Пипалатият бог просто стоеше пред тях и леко размахваше пипала.

Най-накрая О’Дойл сложи край на мисловния блокаж. Вдигна пистолета си и го насочи към пипалатия бог. Конъл изведнъж излезе от вцепенението си, сграбчи ръката му и отмести пистолета.

— Не стреляй! Не знаем какво е.

О’Дойл погледна шефа си студено и непоколебимо.

— Съвсем точно знаем какво е. Всички видяхме релефите в Пещерата с рисунките. Знаем какво правят тези същества с хората.

Конъл усети как го полазиха ледени тръпки. В мислите му пробягаха опустошителни образи. Погледна отново пипалатия бог, който все така подканящо светеше в жълто. По някаква причина малкото грациозно същество, което едва ли тежеше повече от трийсет килограма, не изглеждаше способно да накълца човек.

— Какво мислиш, Вероника? — тихо попита Конъл, без да изпуска съществото от поглед.

Преди тя да успее да отговори, в светлината на лампите засякоха движение високо на стената, почти до тавана. От една пукнатина, не по-широка от петнайсет сантиметра, се подадоха две бели пипала. Чу се свистене, сякаш вятър носеше сухи листа по бетонни тротоари. Всички несъзнателно отстъпиха. О’Дойл отново вдигна беретата и я насочи към новопоявилото се същество. Конъл хвана ръката му, но не се опита да отклони пистолета. Всички затаиха дъх.

Съществото изпълзя от пукнатината като тесто през цедка. Щом се измъкна от тесния процеп в скалата, тялото му се изду и достигна размерите на първия пипалат бог. Новият не излъчваше жълта светлина. Изобщо не светеше, но окраската от черни и сиви петна ясно се очертаваше по бялата кожа. Сниши се грациозно и застана на метър пред първия. Две от пипалата му висяха като изсъхнали водорасли, отпуснати, сбръчкани и почернели.

— Боже мой — тихо каза Вероника и се сви зад Конъл. От пукнатината в стената изпълзя трето същество, бързо дойде до първото, което още светеше с мека жълта светлина, и го дръпна назад към тунела. Конъл забеляза, че първото същество не се движи грациозно и плавно като другите две, които бяха изпълзели от стената. Движеше се несигурно и тромаво, сякаш всеки момент щеше да падне.

— Приличат на октоподи — унесено измърмори Мак, гледаше съществата отдолу нагоре. — Скални октоподи.

Съществото с двете почернели изсъхнали пипала застана пред тях. Конъл забеляза, че някои от ониксовите петна потъват навътре в тялото, а после пак изскачат. Имаше стотици петна, които се редуваха — някои потъваха, а други изскачаха, като блещукащи звезди в ясно нощно небе.

Съществото ги наблюдава известно време, а после вдигна едно пипало. О’Дойл вдигна ударника на деретата. Либранд направи същото.

Изведнъж вдигнатото пипало запулсира три пъти с ярка светлина. Пулсирането започваше от тялото, стигаше до края и изчезваше. Едно жълто туп-туп-туп . После съществото отпусна пипалото си надолу. Застина неподвижно. Другите същества стояха на три метра зад него и запречваха пътя към непознатата светлина. И двете не помръдваха.

Известно време никой не проговори. В пещерата се възцари неестествена тишина. Най-накрая Либранд я наруши.

— Какво прави, по дяволите?

— Изглежда, чака — отвърна Санджи.

— Какво чака? — попита Либранд. Сякаш в отговор, съществото отново вдигна пипалото си, изпусна едно ярко жълто туп-туп-туп и пак го свали. Този път издаде кратък пронизителен писък, сякаш за да акцентира върху светлината. Всички трепнаха от неочаквания звук. Конъл си помисли, че прилича на скърцане на маратонки по баскетболно игрище.

— Хайде просто да ги застреляме тия проклети гадинки и да приключваме — изръмжа О’Дойл. — Сигурно те са убили Янсон.

— Скален октопод замаяно каза Мак, сякаш бълнуваше. — Скалоподи. Някой има ли аспирин?

— Не стреляй! — каза Санджи. — Мисля, че се опитва да общува с нас. — Той бавно свали каската си и изключи лампата. Вдигна ръка към тавана и допря лампата до нея. После бързо я включи и изключи три пъти. Лампата ярко освети кул-стюма му. Изведнъж Конъл изумено си даде сметка, че жълтите проблясъци на съществото са в същия нюанс като техните кул-стюми.

Съществото реагира бързо: размаха здравото си пипало и го завъртя в невероятно плавно, грациозно движение, сякаш танцуваше. Цялото му тяло проблесна в яркожълто. Санджи пристъпи напред и имитира движението на пипалатия бог, доколкото можеше. Никой не проговаряше. Просто се взираха в необяснимата сцена.

Съществото започна да се криви по най-различни начини. Втурна се по стената, като прилепяше аморфното си тяло към нея. Изстреля здравото си пипало и се закачи за тавана. Към първоначалните пулсации от жълто сега добави яркосиньо и зелено. Другите две същества си стояха на пода. Първото, което бяха видели, бавно се клатушкаше наляво-надясно и размахваше пипала. Движението му напомняше на Конъл за нещо. Нещо съвсем човешко и познато, но не можеше да се сети какво е.