Скот Сиглър - Земно ядро

Картата ѝ се струваше странно позната, както и тунелите. Приличаха много на катакомбите в Серо Чалтел и можеше да я разчита без затруднения. Поведе всички уверено към Плътната маса. На всеки завой спираше, за да означи със стрелка от камъни пътя, така че Либранд и О’Дойл да вървят след тях.

На един остър завой имаше провиснал зелен сталактит. Тя насочи Конъл към една шахта вдясно и коленичи, за да събере камъни за стрелката. Конъл и Санджи се затътриха по склона, като на практика влачеха Мак. Шумът от крачките им бързо стихна. Тя събра купчина малки камъчета.

В този миг нещо привлече погледа ѝ.

Вдигна глава и я обзе страх, когато осъзна, че е сама и без оръжие в пещера, пълна със сребристи буболечки. Не видя нищо. Вгледа се по-внимателно, лъчът лампата ѝ обходи в мрака. Никакво движение, никакви проблясъци — нищо.

Но щом наведе глава към камъчетата, погледът ѝ отново бе привлечен от нещо. Какво? Изведнъж я осени мисъл. Тя изключи лампата на каската и се взря в тунела.

Беше там, далеч. Виждаше се слабо, но не можеше да се сбърка.

Светлина.

Неясна, но беше светлина. Изглеждаше много далеч може би защото тунелът постепенно се стесняваше.

Тя закрещя към тунела вдясно.

— Конъл! Върнете се веднага!

Още един изстрел изкънтя далеч назад. О’Дойл и Либранд се приближаваха. Лампата на Вероника още бе изключена. Тя се наведе и се загледа към светлината. Лъчът от лампата на Конъл заигра върху нея и стената вляво. Той дотича и клекна до нея.

— Къде е Санджи? — попита тя и сграбчи ръката му.

— С Мак. Какво стана? Защо си угасила лампата?

В отговор тя посегна и угаси и неговата лампа, а след това бутна лицето му, за да го накара да погледне в тунела.

— Майко мила… Какво има там според картата?

Вероника извади картата, включи лампата си и се загледа.

— Изглежда има огромна бъбрековидна пещера. Много е голяма, но според картата подът ѝ е много под нивото, на което сме сега. Този тунел води до урва в края на пещерата.

— Може ли да се слезе в нея?

— Не знам. От картата не може да се разбере.

Конъл се загледа в слабия блясък.

— Щом има светлина, значи там има някой. Може би открихме собствениците на сребристите буболечки.

22:51

— Не мога да повярвам, че цялото е направено от платина — каза Ранди. — Това е жестоко !

Ангъс кимна. Две портативни халогенни лампички изпълваха тунела със светлина. ИО лежеше на един плосък камък, източените му крака стърчаха неподвижно във въздуха. Ангъс си помисли, че много прилича на мъртва буболечка. Бяха открили множество панели за достъп по цялото ИО — лесно се отваряха с малки ръчки, вградени в самото тяло.

— Ще ми се да не го бяхме потрошили чак толкова — каза Ранди, като гледаше смазания крак и нащърбената лява част на сферичното тяло. — Повредили сме вътрешната структура.

— Да, но имахме ли избор? — Тъй като нямаха подходящо оборудване, бяха решили да използват най-примитивната техника за проучване — да потрошат машината с един камък, докато не спре да мърда.

От един час ровичкаха вътрешностите на машината. Технологичното ниво ги изуми. Всички крака бяха тънки кухи сламки от същата твърда платинена сплав, която изграждаше и обвивката. Дълги нишки влакнест черен материал бяха прикрепени на множество места в кухите тръби. Това, изглежда, бе някаква изкуствена мускулна тъкан, макар че коефициентът сила-тегло сигурно бе много висок, за да се движи тежкото ИО толкова бързо. Първите два дяла от всеки крайник бяха идентични, с диаметър половин сантиметър и дължина двайсет. Последният дял всъщност представляваше две по-малки тръбички с диаметър три милиметра и отново с дължина двайсет сантиметра. Бяха нарекли тези две тръбички „раздвоени крака“. Те завършваха със сноп малки куки или нокти — твърде малки, за да нараняват, но перфектни за захващане към всякакви грапави повърхности.

Самата обвивка бе с диаметър осемнайсет сантиметра и бе натъпкана с изумителни неща. Вътрешната част бе покрита със същата черна мускулна тъкан и очевидно позволяваше движение на различните джаджи, които стърчаха навън и чието предназначение оставаше загадка. Ангъс и Ранди не разбираха и половината от това, което виждаха. Ангъс се досети, че едно голямо синьо парче с вид на фолио вероятно служи за батерия. Ранди смяташе, че шлифованият кристал с неправилна форма е централният процесор или компютърният мозък на ИО, но това бе само предположение. Структурата се различаваше от всичко, което бяха виждали.