Скот Сиглър - Земно ядро

Тя седна и разтърка очи както си беше с ръкавиците. Лицето ѝ пламна. Надяваше се, че не изглежда толкова зле, колкото Конъл — неговото беше на пришки и мехури. Останалите не изглеждаха много по-добре. Кул-стюмите регулираха общата температура, но продължителното излагане в тази жега на откритите части вземаше своята дан.

Конъл носеше каската на Мак. Мак още спеше. Вероника подозираше, че е получил сътресение на мозъка.

— Какво става? — тихо попита тя. Страхът вече пропълзяваше в мислите ѝ и заемаше мястото на съня.

— Пак сребристите буболечки. Този път са повече. Поведението им изнервя О’Дойл.

От мисълта за паякообразната сребриста буболечка я побиха тръпки. Не ѝ харесваше начинът, по който се движеха източените крака и безжизненото метално тяло — така бързо, но същевременно плавно и грациозно като балерина. Тя грабна каската си и включи лампата. Сложи я на главата си и погледна към тунела, за да разбере какво е погълнало вниманието на Конъл.

Това, което видя, едва не я накара да запищи.

Върволица сребристи буболечки се точеше по каменния под на тунела. Блестящи тела, през три метра едно зад друго. Простираха се докъдето стигаше светлината от лампата и стигаха чак до реката. Тя видя поне четирийсет. Това, което смрази кръвта ѝ обаче, не бе броят им, а действията.

Сребристите буболечки се полюляваха ритмично с отвратителни, някак конвулсивни движения. Рязко се навеждаха надолу и изведнъж се изправяха. Редицата се поклащаше в унисон, нито една буболечка не отстъпваше напред или назад. Само нагоре-надолу по неестествен начин, от който желанието на Вероника да побегне се разпалваше като огън в изсъхнала трева.

— Какво правят, по дяволите? — попита тя и несъзнателно се скри зад Конъл.

— Не знам, но няма да стоим, за да разберем. Помогни на Санджи с Мак, за да мога да ги държа на мушка. С Либранд трябва да сме в готовност, ако се наложи да стреляме.

Вероника не изпускаше от поглед, отвратителната върволица гърчещи се машини. Санджи се разбуди почти моментално. На Мак му бе по-трудно. Погледът на австралиеца бе стъклен и разфокусиран. Санджи го изправи на крака. Вероника сложи на рамото си лявата му ръка, а Санджи дясната, за да го крепят, тъй като не можеше да се държи. Кул-стюмите им се търкаха и се чуваше скърцане на гума.

Либранд стоеше в края на тунела на по-малко от шест метра от първата сребриста буболечка. Пистолетът ѝ бе насочен към поклащащото се същество. Конъл и О’Дойл стояха зад нея и се съвещаваха над картата, като току вдигаха очи към странните машини.

Конъл сгъна картата, натъпка я в колана си и се затича към тях тримата. О’Дойл застана до Либранд, с лице към тунела.

— Махаме се — каза Конъл, в гласа му прозвуча страх. — Ще вървим стотина метра напред и после ще свием по един тунел вдясно. Ще трябва да се катерим почти вертикално, но после има стръмно нанадолните, което ще ни отведе към Плътната маса.

— А сребристите буболечки?

— О’Дойл не иска да ни последват и да разберат накъде сме тръгнали — каза Конъл и тръгна в тунела с насочен напред автомат. Лампата на каската му осветяваше пътя. Вероника и Санджи го последваха, като почти влачеха Мак.

21:48

О’Дойл се взираше в клатушкащата се редица сребристи буболечки. Машините потракваха и бръмчаха. Звукът отекваше в каменните стени и изпълваше тунела с кънтене.

— Готова ли си?

— Да — отвърна Либранд.

Той искаше да я погледне, макар и за секунда, но не можеше. Обучението му го караше да се съсредоточи изцяло върху опасността пред тях. Напомни си, че сега тя не е жена, не е човекът, когото обича. Сега тя бе войник, готов да изпълнява команди.

— Използвай пистолета — каза той, извади беретата си и преметна автомата на рамо с едно плавно движение. — Стой ниско и ме дръж за кръста, за да знам къде си. Ако трябва да гледаш накъде вървим, обръщай се. Аз няма да ги изпускам от поглед, освен ако не се наложи да бягаме, така че трябва да ми показваш какво има зад нас. Щом започнем стрелбата, няма да можем да се чуваме. Потупай ме по левия крак, ако трябва да тръгнем наляво, и по десния, ако трябва да вървим надясно. И гледай какво правя. Ако се обърна да бягам, трябва да си три крачки пред мен и да тичаш с всичка сила. Ясно?

— Да, Патрик — отвърна Либранд със студен професионален тон.

О’Дойл пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Добре, да видим какво ще стане.

Насочи пистолета си към първата сребриста буболечка и стреля. Куршумът разкъса сферата сред искри и пукот. Пещерата моментално се изпълни с мирис на горящ шоколад. Буболечката падна и подви два крака, другите два лудо затрептяха.