Скот Сиглър - Земно ядро

Конъл нямаше много накъде да отстъпва. Двамата с О’Дойл застанаха само на метър от Санджи, Вероника, Мак и ръба. О’Дойл бързо тръгна напред и погледна надолу към пропастта. Извърна се навъсен и викна:

— Либранд, дай пистолета си на Санджи. — Подаде на Вероника своя пистолет и пристъпи към фуниевидния отвор. Коленичи пред групата, вдигна автомата и го насочи към отвратителната сган пулсиращи скалоподи, които се изсипваха като демони от утробата на ада. — Къркланд, дай мунициите си на Либранд.

Конъл подаде пълнителя на Либранд и коленичи до О’Дойл. Либранд застана зад тях, готова да стреля. Първите скалоподи изпълзяха през отвора, изправиха се на три пипала и се втурнаха към тях. Вторият и третият ред се плъзнаха напред като паста за зъби през почти изстискана тубичка. Различаваха се от младите пипалати богове — бяха масивни и силни, подвижни и агресивни. Размахваха заплашително закривени ножове вместо да танцуват игриво и невинно.

Оставаха им само секунди живот, но въпреки това О’Дойл хладнокръвно раздаваше ясни заповеди.

— Къркланд, превключи на автоматична стрелба, но на кратки откоси. Рийвс и Хаак, стреляйте само ако ни доближат съвсем. Няма да имаме втори шанс!

— Огън!

Блестящите същества бяха само на десет метра от тях. Стрелбата от трите автомата раздра въздуха. Куршумите се забиваха в мускулестите безкостни тела. Топли струи гъста течност плиснаха като лепкав дъжд и опръскаха лицето на Конъл, докато изстрелваше откос след откос.

Неочаквано атаката на скалоподите премина в отстъпление и те се изсипаха обратно в отвора. Движеха се със страшна скорост върху масивните си пипала и се блъскаха навътре като еднородна маса проблясваща плът.

По песъчливата земя бяха пръснати мъртви, ранени и умиращи скалоподи. Навсякъде бликаше гъста мазна пурпурна течност. Някои лежаха неподвижно, други потръпваха, сякаш им е студено, а трети протягаха дълги пипала към отвора и бавно и мъчително се изтегляха. Макар съществата да бяха непознати, Конъл ясно разпозна борбата на ранените, които отчаяно се мъчеха да избягат.

О’Дойл се изправи, превключи на ръчна стрелба и мълчаливо подаде автомата на Санджи. Взе пистолета си от Вероника и измъкна ножа си. Избърса гъстите лепкави пръски от лицето си и ги изтръска на земята.

Погледът му бе безжалостен като на хладнокръвен убиец. Погледна Либранд.

— Готова ли си?

Тя метна автомата на рамо, взе своя пистолет от Санджи и също измъкна ножа си. Двамата с О’Дойл подминаха Конъл. Той остана коленичил, изопнат и скован. Стискаше автомата, сякаш възнамеряваше да не го пуска цяла вечност.

Либранд погледна О’Дойл и кимна. Конъл загледа изумено и отнесено как двамата пристъпиха напред и се заеха да посичат скалоподите, които още мърдаха. С мощен замах забиваха остриетата дълбоко в петнистите бели тела. Тела, които сега светеха съвсем слабо. Отново и отново вдигаха ножовете, по които още се стичаха жизнените сокове от поредната жертва, и ги забиваха бързо и силно в следващото меко тяло. При всяко пробождане пипалата се гърчеха ужасно. Пещерата се изпълни с плътна воня на загниващо месо.

Санджи издаде клокочещ звук и повърна. Ранените скалоподи се гърчеха едва-едва и се опитваха да се доберат до тунела и да избягат. Предсмъртните им писъци изпълниха пещерата. Сякаш милион нокти драскаха по черна дъска. Конъл потрепна от жал, макар в тях да нямаше нищо човешко.

Двамата войници приключиха с противната задача и се върнаха при другите. Умората, душевна и физическа, удари Конъл нато чук. Той падна по задник и се загледа пред себе си, без да вижда. Тънка струйка лепкава пурпурна течност се проточи от лицето към гърдите му.

За двамата учени, които бяха свикнали да контролират всичко в лабораторията и да планират добре търсенето на силни усещания, това бе прекалено. Може би за първи път, откакто бяха пораснали, а това не бе толкова отдавна, Ранди Райт и Ангъс Кул не знаеха какво да мислят. Седяха скрити в дъното на тунела и се взираха в нещо, което надхвърляше представата им за реалността.

— Какво е това, по дяволите? — прошепна ококореният Ангъс, докато клечеше неподвижно зад един камък. — Как се е озовало тук? Ти чу ли изстрели?

Ранди също се криеше зад камъка.

— Не съм сигурен, чу се много слабо. Може и да са били изстрели.

Взираха се в широката бъбрековидна пещера, слисани от това колко е огромна и сложна. Стените се извиваха високо нагоре и се срещаха по средата. Таванът обаче не се виждаше от ослепителната светлина, която озаряваше пещерата със странен синкав оттенък. Пещерата стигаше толкова надалеч, че не можеха да различат какво има в края ѝ. Акър след акър по пода на пещерата се простираха стройни редици невиждани растения. В средата бе кацнало малко селище с разнебитени каменни сгради, приличаха на руини на древен ацтекски храм.