Скот Сиглър - Земно ядро

Много по-интересни от пещерата, насажденията и сградите бяха „селяните“. Ранди и Ангъс зяпаха изумено съществата с меки тела и дълги люлеещи се пипала. Те пулсираха и светеха на цветни петна. Движеха се странно, но грациозно. Носеха се леко като медузи по течението в океански води. Някои стигаха височина три метра от главата до пръстите на пипалата. Други стигаха само метър и се препъваха некоординирано като деца, които едва прохождат.

Съществата се придвижваха тихо. От време на време издаваха остри звуци, които наподобяваха стоманено острие, което се плъзга по стъкло. Синята светлина от тавана хвърляше мънички отблясъци по хилядите сферични тела на ИО — по земята и по стените имаше безброй роботи. Отдалеч приличаха на безчет лъскави мравки, които се щурат около мравуняк. Дъговидните стени бяха осеяни от входовете на стотици тунели. Повечето бяха на нивото на земята, но някои бяха на височина петдесет, че и сто метра.

— Какво е това, по дяволите? — повтори Ангъс.

Ранди не отговори. Взираше се в надупчените стени на огромната пещера и трескаво се опитваше да осмисли видяното. Според картата това място бе едно от най-големите отворени пространства в целия комплекс. Единствено пещерата, която обграждаше Плътната маса, бе по-голяма. Той нямаше представа какво ще открият, но изобщо не бе очаквал да види невероятните странни същества и да чуе ехо от изстрели.

— Ангъс, провери Марко/Поло. Тези изстрели сигурно са на служители на „Земно ядро“.

Ангъс измъкна малкото устройство от колана си и седна на песъчливата земя. Опря гръб на камъка и се скри напълно от всички — или всичко — в пещерата. Приемникът „Марко“ изписука с нисък тон, а след това с шест високи. Ангъс яростно присви очи.

— По дяволите! Не мога да повярвам!

— Какво? Кой е?

— Хващам сигнали от Мак, доктор Рийвс, доктор Хаак, Либранд, О’Дойл и самия господин Голямата клечка Конъл Къркланд — каза Ангъс. — Какво става?

— Чухме изстрели, значи нещо не е наред — каза Ранди. — Те къде са?

— На шейсет метра нагоре и на десет часа, ако застанеш с лице към малкото селище.

— Как са жизнените им показатели?

Ангъс завъртя копчетата и бързо превключи на индивидуални показатели.

— Пулсът на всички е ужасно висок, с изключение: на О’Дойл — неговият е нормален. Температурата им е добре, алфа-вълните са скочили страшно много, но падат. Почакай… Мак изобщо не е добре. Алфа-вълните му са паднали и кръвното му е ниско. Има нужда от лекар, и то спешно.

— Високи алфа-вълни и бърз пулс; изглежда, са влезли в схватка.

Ангъс погледна Ранди. В ума им сякаш едновременно проблесна една и съща мисъл. Двамата бавно надникнаха иззад камъка. Макар да бяха почти на четиристотин метра, видяха как стотици ИО се строяват в дълга редица. Единият ѝ край тръгваше от селището, а другият се простираше към входа на един тунел. От такова разстояние ИО се виждаха като точици, но отраженията им проблясваха в повтарящ се ритъм.

Ранди извади бинокъла си и се загледа натам.

— ИО пак се гърчат както преди малко. Ще ми се да знам какво може да означава това.

Сякаш за да отговорят на въпроса му, от порутените каменни сгради изскочиха куп същества. Проблясваха в оранжево и яростно размахваха пипала. Движеха се бързо и изглеждаха агресивни. Последваха поклащащата се върволица ИО. Спряха на средата на пътя към, края на пещерата.

Той фокусира металните предмети, които съществата стискаха в пипалата си. Страх стегна гърдите му — металните предмети бяха дълги закривени ножове.

Погледна надясно. Стомахът му се сви от отвратителната гледка. Гъмжило от ИО, сигурно бяха хиляди, се точеше като редица живи потрепващи метални топки. Подобно на армия от рисувани мравки, промъкващи се в кошница за пикник, те носеха стоманените предмети и ги даваха на бляскавите същества, които размахваха пипала, бързо се строяваха и тръгваха към другия край на пещерата.

— Трябва веднага да изчезваме оттук и да се върнем горе — каза Ангъс. — Ама веднага.

Ранди кимна като зомби и се вкопчи в думите му. Ангъс щеше да ги измъкне оттук. Ангъс изяждаше опасността за закуска. Ангъс знаеше какво трябва да се направи.

— Сега е 11:21 — каза Ангъс. — Ударникът трябва да се актуализира. Можем да изпратим съобщение.

Ангъс подаде на Ранди Приемника „Марко“ и извади джобния си компютър.

— Добре. Имаме пет минути, преди ударниците да се изключат. Ще дам команда да стоят включени шест часа и непрекъснато да излъчват сигнал за помощ.