Скот Сиглър - Земно ядро

О’Дойл се замисли за миг. Не искаше да възлага на Мак нещо отговорно и беше дяволски сигурен, че няма да му даде огнестрелно оръжие, не и в това състояние. Та той едва можеше да върви сам.

— Можеш да помогнеш, ако отидеш да наглеждаш тунела. Не можем да си позволим нещо да се промъкне зад нас и да ни изненада.

Австралиецът кимна.

— Разбира се. — И бавно се отдалечи към фуниевидния отвор.

Мак не бе в състояние да се спуска сам. Трябваше да го спуснат, а не разполагаха с толкова въжета. Мак не бе единственият, който имаше проблеми. О’Дойл погледна Конъл, който се бе свлякъл до стената. В лагера никога не би предположил, че шефът му може да е толкова жилав. Конъл се бе изправил ѝ бе стрелял по скалоподите въпреки пълната липса на обучение и опит в битка. Ако се съдеше по начина, по който вървеше, коляното го болеше много и вероятно имаше херния или бе скъсал мускули на гърба. О’Дойл знаеше, че последната травма, се дължи на прекосяването на реката. Без помощта на Конъл О’Дойл щеше да бъде повлечен от течението, и щеше да се удави.

Освен опасността, която идваше от пропастта, никак не му харесваше и пещерата, в която се намираха. Тя им предоставяше отлична позиция срещу челна атака на скалоподите, тъй като съществата трябваше да се движат през тесния процеп и можеха да стрелят право в тях. По същата причина обаче О’Дойл и хората му бяха хванати в капан и нямаше накъде да бягат, в случай че съществата ги нападнеха отново. А по стените имаше пукнатини. Големи пукнатини. Твърде малки, за да се промуши човек, но може би достатъчно големи, за да преминат безкостните скалоподи.

Освен всички тези любопитни факти стоеше и въпросът с мунициите. Конъл имаше само един патрон в автомата. Либранд имаше десет. В двата пистолета имаше общо осем. Никога нямаше да успеят да спрат още една атака на скалоподите. Ако бляскавите същества се появяха отново, щеше да се наложи да водят ръкопашен бой.

О’Дойл се изправи бавно и сковано. Не обърна внимание на физическата болка и тръгна към професорите, които проучваха един мъртъв скалопод. Бяха се привели над обезобразения труп. Санджи бе разрязал съществото с ножа на О’Дойл и бе обелил кожата. Бяха подпрели кожата с камъни, така че многоцветните вътрешности на скалопода да се виждат.

О’Дойл се надвеси над тялото. Бе виждал безброй рани от сражения и по един или друг начин бе виждал всякакви човешки органи — или висящи по труповете, или разпилени по земята, но никога не бе виждал нещо подобно. Вътрешностите бяха плътни и жилести, осеяни с цветни бучки и още мокри от гъстата пурпурна кръв.

Потупа Санджи по рамото и попита:

— Открихте ли нещо интересно?

Санджи не вдигна поглед от трупа на скалопода, но Вероника го погледна. Умората заливаше лицето ѝ. Ръцете ѝ бяха покрити до лактите с гъстата лепкава течност.

— Не знам каква полза може да има от това — каза тя. Личеше ѝ, че е уморена, умствено и физически. О’Дойл не мислеше, че Мак ще оцелее още дълго, и се зачуди дали Вероника не е следващото слабо звено.

— От всичко има полза — меко каза той. — Трябва да знаем колкото се може повече.

Вероника въздъхна и погледна Санджи. Той сякаш не забелязваше нищо освен вътрешностите на скалопода и проучваше слузта и непознатите органи.

Тя вдигна парче кожа и го хвърли на О’Дойл. Той се загледа в неравната плът. Беше плътна и твърда, но същевременно еластична като ластик. Разтягаше се лесно и имаше съпротивление на гумена лента. Външната страна на кожата, изглежда, се състоеше от множество тясно свързани фибри.

— Нямат кости, както предположихме — каза Вероника. — Тялото им очевидно се държи от тази хрущялоподобна кожа. Санджи смята, че за това спомага и вътрешното хидравлично налягане. Погледни телата, след като вече сме ги застреляли или проболи — всички изглеждат сплеснати, като спукани са. Кожата им дава нужната твърдост, за да стоят изправени и да се движат, но същевременно им позволява да са достатъчно гъвкави, за да се промушват през пукнатини като малките, които видяхме по-рано.

Върху кожата имаше тънък слой, леко лепкав на пипане.

— Какво е това слузестото?

— Мисля, че вече се разлагат — каза Санджи. — Може би при тях това става много бързо, не знам. Това би могло да обясни защо не открихме никакви останки в старата гробница или в Серо Чалтел. Мисля, че се разлагат толкова бързо, че не може да има каквато и да било мумификация, която да съхрани плътта.

О’Дойл хвърли кожата на земята.