Скот Сиглър - Земно ядро

— Конгенитални? — попита О’Дойл. — Искаш да кажеш вродени дефекти?

Санджи кимна.

— Така изглежда. Разбира се, трудно е да се каже, тъй като съществата никога не са били изучавани. Широко разпространените белези на болести сред всички индивиди тук, изглежда, показват прекомерно близкородствено кръстосване.

— Какво означава това?

— Били са тук в продължение на хиляди години без контакт с външни представители на своя вид. Освен ако тук няма други популации или популацията в този комплекс не е много по-голяма, отколкото изглежда, генофондът постепенно става инертен. Ако тези същества изобщо приличат на хората, те се размножават по двойки и предават комбинация от своите белези на малките си. Според теорията на еволюцията някои нейни аспекти са универсални. Затова предполагам, че те имат някакъв еквивалент на гени, които са носители на наследствените белези. Когато една яйцеклетка се оплоди, двете половини на пълния набор гени се сливат и образуват едно цяло. При хората много гени, които са носители на болести, са рецесивни. Това означава, че другата половина в двойката — тази, която е здрава, доминира и блокира белега на болестта. Ако обаче детето получи рецесивния белег и от двамата родители, болестта се проявява. Ако имаш четири деца и всички имат този рецесивен белег, те вероятно ще имат поколение с хора извън семейството, хора, които може би нямат същия рецесивен белег.

— И децата няма да развият болестта — каза О’Дойл.

— Точно така. Ако обаче тези четири деца създадат поколение едно с друго, вероятността твоите внуци да получат два рецесивни гена е много по-голяма. Същото е и при много малките популации. Рано или късно представителите започват да създават поколение с преки роднини, а това увеличава вероятността да се проявят наследствени болести. Това, че дефектите в скалоподите се дължат на близкородствено кръстосване обаче, е просто теория. При този необичаен вид не може да се предполага нищо.

О’Дойл изпита нужда да седне и да си почине. Ребрата му пулсираха, а ръцете му бяха още по-зле. Но не можеше да почива — трябваше да планира следващия им ход. Не можеха да слязат по урвата, не можеха и да останат. Знаеше, че сребристите буболечки могат да се върнат всеки момент, а малко след тях и скалоподите.

— Приключвайте, професори — каза О’Дойл. — Сигурен съм, че много ви се иска да проучвате тези същества до безкрай, но нямаме време. — Обърна се към Вероника. — Иди да поговориш с Конъл. Може би ще успееш да го извадиш от състоянието му. Той трябва да е съвсем с ума си, ако искаме да останем живи.

Вероника го загледа за миг. В ококорените ѝ очи се четеше страх, примесен с някаква вътрешна ярост. После кимна и тръгна към Конъл. О’Дойл се зачуди дали тя ще се пречупи. Бе виждал как много хора се пречупват от стреса. Всеки път бе различно и той никога не знаеше със сигурност какви са признаците на пречупването. Просто си бе изградил способ да разпознава кой може да се превърне в тежест и на кого може да разчита, за да останат живи. Бе оцелял в стотици мисии и този способ бе основната причина за оцеляването му.

Сега интуицията му подсказваше, че Вероника Рийвс е съвсем на ръба.

23:34

Вероника седна до Конъл. Радваше се, че може да си почине. Дори повече, отколкото се радваше, че може да избяга от странния час по дисекция на Санджи. Конъл бе увесил глава и зяпаше прашния под.

— На нищо не приличаш — каза тя.

Конъл ѝ отправи стъклен поглед. Беше оклюмал. Беше се облегнал на варовиковата стена и бе изпънал крака напред. Притискаше автомата към гърдите си като дете, което прегръща мечето си и се надява да се защити от демоните на нощта.

Рамото ѝ леко докосна неговото. Тялото ѝ жадуваше за допир с друго човешко същество. Това бе някакво мъничко успокоение, че няма да умре в ръцете на блестящо чудовище, изскочило от дълбините на ада.

— Определено знаеш как да забавляваш едно момиче.

Конъл продължи да се взира пред себе си, а пръстите му се сключиха още по-здраво около автомата, сякаш Вероника щеше да го отмъкне в мига, в който той ги отпуснеше.

— Да — измърмори той. — Винаги съм бил галантен с дамите.

Помълчаха.

— Защо не помагаш на Санджи? — попита Конъл; очите му продължаваха да се взират със стъклен поглед в нищото. — Това сигурно е находката на живота ти.

— Просто… не е находката на моя живот. — В този миг цялата ѝ кариера нямаше никакъв смисъл. Дълбоко в себе си знаеше, че пред това откритие бледнеят всички археологически находки. Нищо не можеше да се сравни с откриването на друг разумен вид.