Скот Сиглър - Земно ядро

Бе прекарала целия си живот в проучване на една изгубена човешка култура само за да открие, че тя нито е изгубена, нито е човешка. Дали скалоподите все още съществуваха в Серо Чалтел? Дали се спотайваха на два-три километра под повърхността, готови да атакуват всичко, което мърда?

Сега всичко бе толкова очевидно. След дъжд качулка. Пещерите, дълбочината, жегата, липсата на човешки останки — сега всичко това ненормално сочеше към безкостни извънземни, които светят като неонови лампи. Това не бе някакво изгубено племе, девствено и чисто в своята примитивност. Това бе някакъв абсурд, нещо отвратително. Нещо, което не трябваше да съществува. А тя бе прекарала целия си съзнателен живот в преследването му.

— Не е това, което се надявах — каза Вероника. — Всичко е толкова объркано…

— Да бе, аз пък точно това очаквах — изсумтя Конъл и я погледна. — Очаквах да попадна в капана на този ад, да ме гони параноя от роботи-паяци, да се ужасявам, че нещо може да разкъса костюма ми и ще се изпържа жив, да се страхувам да заспя, да убивам тези… тези… същества , само за да остана жив. Да, много съм доволен от развитието на нещата.

От наболата брада изглеждаше някак грубо красив. Мехурите по лицето му се бяха подули и вече се пукаха. На някои места кожата му се белеше и се показваха открити рани. Тя потръпна от мисълта, че собственото ѝ лице сигурно също изглежда така.

Прегърна го.

За миг той се напрегна още повече, сякаш щеше да се пръсне от собствената си непреклонност. После тялото му се отпусна, сякаш някой бе махнал тапата и бе източил от него целия стрес. Облегна се на Вероника и тежко отпусна глава на рамото ѝ. Тя протегна ръка и нежно отметна косата от лицето му.

Гласът на Мак, силен и настойчив, прекъсна унеса ѝ.

— О’Дойл!

Тя се обърна към Мак, който бе коленичил пред фуниевидния отвор. А после го чу: звука, който през последните няколко часа се бе превърнал в синоним на страх, на неизвестен ужас, на страшна и неизбежна смърт.

Трак-трак, трак-трак-трак.

Кейла погледна отчета на портативното устройство за прихващане на сигнали.

Вдигна очи и се огледа за някакви признаци на движение и странни цветни светлини. Чудовищата бяха нападнали без предупреждение. Дали щяха да го направят отново? Логиката ѝ подсказваше, че трябва да се страхува от това да е на открито. Инстинктът ѝ обаче казваше друго. Чудовищата бяха атакували лагера и това бе съвсем ясна, целенасочена мисия. В действителност нямаше значение кое е вярното. Ако искаше да се върне в АНС, тя нямаше друг избор, освен да се оглежда в тъмното за играчките на това малко нищожество.

Бавно насочи устройството отляво надясно. Стрелката светна в червено, когато прихвана скритата станция. Кейла провери отново дали посоката е правилна и закрачи напред.

„Гадно малко нищожество!“

Тези думи отекваха отново и отново в ума ѝ, обикновено придружени от името Ангъс. Кейла крачеше напред и бавно размахваше портативното устройство. Най-накрая я намери. Загледа изумено и съвсем объркано металното устройство с форма на пирамида. Пирамидата имаше хидравлично бутало от неръждаема стомана, което вече бе издълбало осемсантиметрова дупка в каменистата земя. Имаше и три сеизмични сензора — по един в основата на всеки от трите крака, малък индустриален компютър, защитен от гумена капсула, както и радиопредавател.

Ако той бе успял да предаде съобщението, ако полицията или спасителните екипи, или, пази боже, медиите научеха за мината и чудовищата, тогава планът ѝ отиваше по дяволите. Всичко зависеше от секретността и от това Андре да контролира информацията. Ако всичко излезеше в новините, шансът ѝ просто щеше да се изпари.

„Гадно малко нищожество!“

Как не го бе забелязала толкова време? Отговорът бе очевиден — допреди няколко часа устройството на Ангъс не бе включено непрекъснато. Включваше се циклично, изпращаше сигнали на всеки шест часа и то само за няколко секунди. Сигналът трудно можеше да бъде уловен, но от това не ѝ ставаше по-добре. За бога, та тя бе преминала обучение по секретно разузнаване и по едно време правителството я смяташе за най-добрата на света . Да бъде надхитрена от някакъв пиклив учен бе просто прекалено.

„Гадно малко нищожество!“

Той бе изобретил начин за комуникация с повърхността от бог знае каква дълбочина. Системата вероятно служеше и като карта, като подземен GPS. Пирамидите заместваха сателитите. Ако бе така, значи имаше още такива устройства. Поне три, за да е възможна триангулация. И тя трябваше да ги намери всичките. Колко време щеше да ѝ отнеме?