Скот Сиглър - Земно ядро

Опита се да преглътне, но не можа. Изправи се безпомощно и зачака удобен момент. Скалоподите доближиха на трийсет метра. Приглушената им светлина падаше с меки червени и оранжеви оттенъци върху стените и тавана на тунела. Матовият лъч от лампата му се отразяваше в трите щита. Ръбовете на щитовете проблясваха като бръснач. Сякаш току-що бяха изсечени от голям леко закривен метален лист.

Изведнъж почувства липсата на жена си по-силно от всякога. За първи път бе благодарен, че е мъртва. Нямаше да научи как съпругът ѝ е насечен на парчета от някакви извънземни чудовища дълбоко в земните недра. Прииска му се да погледне снимката ѝ за последен път, преди да умре.

Скалоподите доближиха на двайсет метра. Гранясалата им миризма едва се издържаше. Той видя блестящите тела и ониксовите петна през пролуките между щитовете. Затрепери неконтролируемо. Вдигна автомата и се опита, да се прицели точно, но дулото следваше движенията на бунтуващите се мускули.

Конъл стреля. Куршумът се заби точно в центъра на средния щит, хвърли искри, отскочи със свистене и изчезна в безкрайния мрак на тунела.

Оставаха четири куршума.

Скалоподите напредваха.

— Конъл, ела! — изпищя Вероника. — Ела веднага!

Тялото му просто търсеше извинение. Той се обърна и затича като луд. Страхуваше се да погледне през рамо, страхуваше се да разбере дали скалоподите няма да пуснат щитовете и да хукнат да го преследват. След миг бе при другите до ръба на пропастта… и за малко не падна през него от изумление.

Защото там, увиснал на въже точно пред пещерата, се мъдреше Ангъс Кул. Хилеше се и се люлееше като паяк, подхванат от вятъра.

Конъл зяпна от изумление. Ангъс висеше от някаква невидима точка над входа на пещерата, омотан в двойно въже за катерене върху мръсния кул-стюм. Други две въжета висяха надолу от двете му страни. Към всяко имаше прикачени ремъци. Вероника и Санджи се омотаваха, а Либранд и Мак им помагаха.

— Здрасти, шефе — каза Ангъс. — Радваш се да ме видиш, нали?

— Ти пък откъде се взе, по дяволите?

— Кой го е грижа? — каза О’Дойл и тревожно погледна към тунела, в който скалоподите бавно и методично напредваха. — Нали е тук и можем да избягаме.

— Нали не смяташе, че ще оставя някой друг да види пръв цялото това великолепие? — попита Ангъс.

— Ти си Килрой — каза Конъл. Ангъс само се усмихна. Вероника умело се закатери по въжето. Санджи я последва с впечатляваща скорост за човек с неговите килограми. След секунди двамата изчезнаха над входа на пещерата.

— Имаме си компания — каза О’Дойл.

Конъл отново се обърна с лице към врага. Първата редица скалоподи с щитове си пробиваше път през отвора, на по-малко от двайсет метра. Щитовете стържеха по скалите като църковна камбана, която се влачи по чакъл.

„Камбаната бие за мен — налудничаво си помисли Конъл. — На Хемингуей много биха му харесали тези мъжествени глупости“.

Като смъртоносни костенурки, скалоподите бавно напредваха, сантиметър по сантиметър. Слабите им възбудени писъци заглушаваха шума на сухи листа и непрестанното бръмчене на сребристите буболечки.

— Ангъс каза, че господин Райт се намира само на шест метра над нас — каза О’Дойл. — Трябва да задържим скалоподите за няколко минути, за да могат професорите да се качат и да хвърлят въжетата. След тях ще се качат Мак и Либранд.

Конъл кимна и се опита да осмисли ситуацията. Тръгна към приближаващата фаланга скалоподи. О’Дойл го последва. Втора тройка скалоподи с щитове вече се нареждаше отвън до първата. Третият скалопод бързо се изхлузи от отвора и зае позиция с щита. Зад фалангата останалите чакаха своя ред. Конъл чу как; пищят от възбуда — или може би от нетърпение.

Изведнъж усети как ръцете му стават сигурни и непоколебими. Зад щитовете мярна ониксовите петна. Вдигна автомата и стреля. Чу се оглушителен писък. Средният щит падна напред с чудовищно дрънчене и вдигна огромен облак прах. Съществото се свлече на земята и се загърчи.

О’Дойл се възползва от това, и бързо стреля три пъти през процепа във фалангата. Два скалопода се сгърчиха и изпаднаха от фуниевидния отвор като боклук, наполовина висящ от кофа за смет. Пещерата се изпълни с писъци, високи и болезнени, проглушиха го дори повече от изстрелите. Скалоподите в предната редица се запрепъваха объркано. Забърсваха с пипала лепкавата пурпурна кръв от раните си. О’Дойл изстреля последния си патрон в гъмжилото, хвърли автомата и измъкна пистолета си.