Скот Сиглър - Земно ядро

— Толкова е горещо — измърмори О’Дойл. — Толкова е горещо.

Думите му сякаш дръпнаха някакъв спусък. Мозъкът на Конъл регистрира огромно покачване на температурата. Жегата го връхлетя, сякаш бе влязъл в пещ. Облегна се назад, бореше се за всяка глътка въздух. Заливаха го горещи вълни. Всеки сантиметър от тялото му щипеше и го изгаряше като милиони малки жила.

— Костюмите им — извика Либранд с неясен далечен глас. — Губят цялата охладителна течност!

Конъл се опита да проговори, но от устата му не излезе и звук. Изведнъж умът му фокусира единствено черните петна, които лудо затанцуваха пред очите му.

Усети как някой го вдига внимателно, но уверено, и го носи навътре в пещерата. Петната пред очите му се уголемиха и станаха още по-черни. Накрая вече не бяха петна. Изпълниха полезрението му и препречиха всякаква светлина.

Кейла беше на границата между възхищението и яростта. Клечеше и гледаше последното от пирамидалните устройства, които Ангъс бе пръснал из планината. Оценяваше гения, който бе създал тези предмети, но в същото време ѝ се искаше да го изкорми и да разпилее вътрешностите му по студената земя.

Изправи се, отстъпи две крачки и стреля по машината с пистолета. Тя се пръсна на малки парчета изкривен метал и скъсани жици.

Сега пътят на малкото нищожество бе отрязан напълно. Беше ѝ струвал пет безценни часа. Време, в което бе търсила шестте скрити машини.

„Гадно малко нищожество такова!“

Трябваше да го хване. Кой знае какви други хитрини имаше, каква друга тактика можеше да използва, за да потърси помощ? Трябваше да го закове, преди да е успял да го направи. Щеше да опита клещите и този път нямаше да се ограничава с едно-две кокалчета.

Надяваше се, че устройството, което бе занесла в убежището си, може да ѝ даде някаква информация. Той беше там долу, беше сигурна.

05:34

4736 метра под земята

Конъл се сепна и се събуди. Отвори очи и затърси следи от скалоподи. Рамото и гърбът му пулсираха от болка. Чу странен пукот, но не знаеше дали е истински, или само плод на въображението му. Диво се огледа, но видя само останалите от групата. Всички спяха.

— Конъл, успокой се, всичко е наред — уморено каза Вероника и сложи ръка на здравото му рамо. Лежеше до него.

— Къде сме?

— В една пещера. Ангъс и Ранди я запечатаха с камъни. В безопасност сме. Поне засега.

Конъл я погледна. Тя ли се бе грижила за него? В ума му проблеснаха видения с обезобразеното тяло на Мак.

— Колко време бях в безсъзнание?

— Почти пет часа. Зашихме рамото ти, колкото можахме. Нямахме хирургичен конец, затова трябваше да използваме нишки от въжетата. Ще ти остане грозен белег. Ангъс използва всички кръпки, за да оправи костюма ти и костюма на О’Дойл. Загуби много кръв. Трябва да си починеш.

— Не мога да си почивам, Вероника. — Конъл изсумтя и се изправи, без да обръща внимание на болката в коляното, гърба и рамото. — Как е О’Дойл?

— Спи. Зашихме и него и закърпихме кул-стюма му. Сигурно ще се оправи, стига да не го местим известно време.

— Колко време?

— Според мен не бива да го местим поне един ден.

Един ден. Не можеха да чакат цял ден. Не можеха да си позволят дори час.

— Събуди всички — каза той и бавно сви раненото си рамо, за да го изпробва. — Трябва да видим какво ще предприемем.

05:36

Тясната пещера бе добре осветена от малките, но мощни прожектори на Ангъс. Пращенето на заглушителя изпълваше въздуха. Всички се бяха събрали в кръг в средата на пещерата ѝ гледаха Конъл. Приличаха на уморени зомбита, погледите им бяха изпълнени със страх, ярост и отчаяние.

Конъл погледна гневно Ангъс. В момента животът им зависеше от заглушителя на учения.

— Трябва да ни осветлиш как ни намерихте и защо твърдиш, че тук сме в безопасност .

Ангъс изглеждаше спокоен и изпълнен с оптимизъм. Яркожълтият му кул-стюм бе изцапан с кал, прах и дори засъхнала кръв, но лицето му бе чисто, а буйната му червена коса стърчеше на кичури. Ранди бе забил поглед в земята.

— Ами, като начало инсценирахме инцидента в лабораторията — заговори Ангъс и се изправи, сякаш, се намираше пред борд на директорите. — Надявам се, че никой не е скърбил за това. — Не обърна внимание на убийствения поглед, който му хвърли О’Дойл.

— С Ранди открихме друг вход — продължи Ангъс. — Не се виждаше на първоначалните компютърни модели, но ясно се показа при по-фината обработка. Мисля, че това е същият вход, за който споменава Сони в доклада си. Този, в който са изчезнали студентите по геология.