Скот Сиглър - Земно ядро

Още не беше късно. Още можеше да се справи. Можеше да победи всички. Конъл, Андре и особено Ангъс Кул. Ангъс искаше да я провали, така ли? Искаше някой да отиде и да го спаси от подземните чудовища?

„Не, не, не. В никакъв случай, дребосъко“.

Никой нямаше да отиде да им помогне. Това дребно копеленце искаше да я провали. Искаше тя да си остане позорно отстранена от служба в АНС.

Чудовищата бяха там долу, но на нея ѝ трябваше само едно. По дяволите, трябваше ѝ само част от някое чудовище. Стига да внимаваше, можеше да вземе доказателството, което ѝ трябваше, и да се върне в безопасност на повърхността.

А ако имаше късмет, можеше да пипне и Ангъс. Искаше да го намери, да нарита малкия му задник и да си изтрие обувките в него. Така както бе направила с Чо. На Ангъс това нямаше да му се размине. Това генийче си мислеше, че е страшно умно, но и тя не беше глупава, о, не!

„Не, не, не. В никакъв случай“.

Извади кул-стюма, който беше откраднала от миньорската барака. Добре, че го беше взела. Чудовищата бяха атакували половин час след като тя се бе прибрала в убежището си. Закопча всички колани с боеприпаси над жълтия костюм, провери джобната карта и настройките на устройството за безопасна комуникация, грабна Марко/Поло и тръгна към планината.

07:21

Ангъс приключи разясненията си. Конъл се замисли над възможностите, които даваше планът.

— Искаш да кажеш, че най-бързият начин да се измъкнем е да минем през Плътната маса?

— Точно така — отговори Ангъс. Гласът му звучеше носово от памука в ноздрите му. — Това е тунелът, по който дойдохме с Ранди. Нарекохме го Магистралата на Лин. Той води право към Плътната маса. На средата на Магистралата на Лин свихме по един страничен тунел и стигнахме Пещерата с рисунките.

— Значи не сте били в Плътната маса? — попита Санджи.

— Не, това го оставихме на Конъл и Мак — великодушно отбеляза Ангъс. — Ако минната шахта е в толкова лошо състояние, както ви е казал Мак, тогава Магистралата на Лин е единственият изход от планината.

Ангъс щракна няколко клавиша и показа по-близък план на тунелите. Насред жълтите линии, които обозначаваха мрежата от тунели, мигаше оранжева точка. Близо до нея, в края на картата, трепкаха червени точки.

— Местоположението ни на тази карта е актуализирано в 05:19 сутринта. Ние сме оранжевата точка — каза Ангъс. — Червените точки са сребристи буболечки.

Либранд се скова от тревога.

— Но те са точно над нас!

— Само така изглежда на картата — проговори Ранди за пръв път, откакто бяха влезли в скривалището. — Сложихме сензори в целия район, преди да дойдем да ви спасим. Заглушихме ги, когато запечатахме пещерата, така че те не знаят, че сме тук.

— Откъде знаеш? — попита Либранд.

— Защото просто се щурат насам-натам — отвърна Ангъс, очевидно раздразнен. — Когато знаят, че има някой, имат много структурирано поведение.

— Забелязахме — каза Вероника.

— Можем да заобиколим тази шахта така, както направихме с Ранди, за да дойдем и да ви спасим — продължи Ангъс. — Отне ни само половин час да дойдем от другия край на бъбрековидната пещера дотук. С Ранди обаче можем да се движим бързо и безшумно. Ако отчетем, че имаме ранени, за този маршрут ще ни трябват около петдесет и пет минути, може би дори час. Оттам можем да се върнем по пътя, по който вървяхме с Ранди, и да тръгнем към повърхността по Магистралата на Лин. Знаем накъде сме тръгнали, но пътят е дълъг и има много трудни райони, които ще ни забавят. Освен това мисля, че ще сме изложени на опасност от скалоподи. Още повече че ще вдигаме шум като слон в стъкларски магазин. Най-разумно е да тръгнем само аз и Ранди и да доведем помощ.

— Не — студено каза Конъл. — Изобщо не си го помисляй. Тръгваме заедно.

Ангъс го погледна кръвнишки и отново насочи вниманието си към компютъра.

Натисна няколко клавиша. Една жълта линия изпъкна по-ярко. Стигаше до големия зелен правоъгълник, който бяха идентифицирали като Плътната маса, и след това сочеше нагоре, извън обсега на екрана.

— Ако поемем по този маршрут, ще стигнем Плътната маса след двайсет и пет минути — каза Ангъс. — Оттам ще тръгнем право по Магистралата на Лин и ще се измъкнем от тая адска дупка.

— Изглежда стръмно — каза О’Дойл.

— Стръмно е, но таванът е висок два метра — отвърна Ангъс. — Можем да вървим изправени почти през целия път. Ще трябва да пълзим само около двайсет метра накрая, преди самия изход от планината. Наклонът е около трийсет и пет градуса през целия път — пет километра.