Скот Сиглър - Земно ядро

— Какво е съобщението?

— Каза всички да излязат от мината незабавно — отговори Кук. — Каза, че е спешно.

Конъл стегна пръсти около слушалката. Топката в стомаха му се сви още повече. Изведнъж почувства и друго спешно — че трябва да отиде до тоалетната.

— Кажете ѝ, че вече сме се заели с това, господин Кук. Да се обади веднага щом пристигне. И не изпращайте, повтарям, не изпращайте никой долу, ясно ли е?

— Да, господин Къркланд.

Конъл затвори. Вероника, Санджи, Либранд, О’Дойл, Мак, Лашон и Фриц го гледаха. Животът им бе в опасност и това бе по негова вина. Пак си погледна часовника. Нещо лошо се мътеше. Само се надяваше, че ще почака още осемнайсет минути.

Някъде далече горе чу слабият глух метален екот на слизащия асансьор.

01:24

Сега Сони разбираше как се чувства заекът преди смъртоносната захапка на хищника. Лежеше на леглото си и трепереше. В стомаха му се бе загнездил страх и се виеше като червей на дъното на бутилка текила, бял, лигав и отвратителен.

Това подло чувство, което се влошаваше още откакто бе дошъл в Погребалната могила, сега бе толкова силно, че той едва го издържаше. Обаче бе в безопасност в бараката. Нали?

Образът на грубата пещерна рисунка изскочи неканен в главата му. Това означаваше нещо, но какво? Какво бе означавало за Андерсън и другите студенти по геология през 1942 година? Сони се зачуди дали студентите са се чувствали като него сега. Дали хората на Джесъп също са го почувствали и са го пренебрегнали.

Очите му се разшириха, дъхът му секна. Джесъп! Статията във вестника. Значението на пещерната рисунка изведнъж го връхлетя като лавина.

Кучи син!

Седна в леглото, очите му зашариха из стаята като на дивеч, който се опитва да забележи таящ се хищник. Стана, метна раницата на рамо и се втурна към вратата. По дяволите джипът, по дяволите парите и по дяволите оня кучи син Къркланд. Щеше да изпрати човек за джипа по-късно, това наистина нямаше значение в момента. Имаше достатъчно запаси в раницата, за да стигне до Милфорд. За повечето хора това пътешествие щеше да е глупаво начинание, но след четирийсет години в пустинята той знаеше, че лесно може да се справи, бутна с една ръка вратата на бараката; с другата яростно стискаше индианския амулет на колана си.

01:28

Катерина и Ахмед едва си поемаха дъх.

Краткият път до галерията бе изморителен, но се понасяше. Тичането нагоре по склона обаче бе нещо съвсем различно.

Когато стигнаха, Кук ѝ подаде телефона. Конъл вече беше на връзка. Първата група миньори тъкмо излизаше от галерията, а асансьорът вече тръгваше надолу.

— Господин Къркланд!

— Какво ново, доктор Хейс?

— Боже мой! Изведете всички оттам! Веднага!

— Точно това правим, доктор Хейс, но асансьорът не може да се движи по-бързо. Успокойте се и ми кажете какво става.

Катерина приклекна, пое дълбоко дъх и се опита да успокои стомаха си.

— Аномалиите, за които говорихме. Спомняте ли си?

— Разбира се.

— Е, имаше още една, откакто слязохте долу. С Ахмед проверихме някои измервания. Времето между епицентровете и отчетите съответства на данните за прокопаване на тунели през съответните скални пластове. Почти сме сигурни, че аномалиите са срутвания, причинени от взривове и падане на скален материал. Пътят води право към върха на шахтата! Няма съмнение, че не е естествено явление!

— Повторете, за да съм сигурен, че съм ви разбрал добре, доктор Хейс. И този път на нормален език.

Катерина пак пое дъх и след миг каза:

— Срутванията не са естествени. Някой прокопава тунел право към шахтата.

01:30

Конъл скупчи Мак, Вероника, Санджи и Фриц до ръба на асансьорната платформа. Вероника и Санджи стояха нервно, Мак и Фриц просто, лежаха в прахта, Фриц бе заспал дълбоко и очевидно не се тревожеше за скорошното си уволнение. Конъл не можеше да ги вини: те бяха прекарали повече от дванайсет часа в горещите тунели в пълзене, катерене и търсене.

О’Дойл, Либранд и Лащон стояха на шест метра навътре в тунела, с гръб един към друг и с готови за стрелба оръжия. Блокираха всякакъв достъп от пещерата към асансьора.

— Конъл — високо се обади Вероника. — Бихте ли ни казали какво по дяволите става?

Явно вече не държеше да са на „ти“.

— Вероятно нищо, доктор Рийвс — отвърна Конъл и погледна асансьорната шахта, после часовника си — за десети път през последните две минути.

— Нищо? О, тогава може би ще ми кажете защо са тези въоръжени с автомати пазачи?