Скот Сиглър - Земно ядро

А няколко часа след това щеше да започне наддаването.

Ахмед и Катерина умираха за сън, но пък вече знаеха, че не са допуснали грешка. Два пъти бяха проверили цифрите и втория път уравнението даде същите резултати.

— Майко мила — успя да промълви Катерина.

— Да — тихо отвърна Ахмед, очите му бяха вперени в екрана. — Майко мила.

В това нямаше логика. Никаква логика. Но не в това беше въпросът. Защо или как всъщност нямаше значение. Беше очевидно кога — и трябваше незабавно да се предприеме нещо.

Катерина хукна навън, Ахмед тичаше след нея. Умората им сякаш се изпари. Тя изкрещя на един от пазачите да им докара джип. Скочиха в него и отпрашиха към входа на галерията. Щяха да им трябват поне двайсет минути, за да стигнат дотам, включително да се изкачат пеша по склона. В хоризонталната галерия имаше телефонна връзка с асансьорната шахта и това бе единственият начин да се свържат с Конъл.

Катерина грабна уоки-токито на шофьора и изпрати съобщение на пазача на входа. Надяваше се, че той ще успее да предаде съобщението навреме.

01:19

Кейла видя как двамата учени изскочиха от лабораторията, метнаха се на джипа и отпрашиха към мината. Поведението им говореше, че нещо много се е объркало. Тя засече съобщението им до пазача на входа на галерията. Катерина Хейс искаше всички да излязат от мината веднага. Но защо? Срутване? Подземни води? Отровен газ? Не знаеше. Не можеше да засече сигнали от мината, защото използваха пряка телефонна линия. Не знаеше какво става в планината.

Но историята определено ставаше интересна.

01:21

Въпреки бавния ход на Санджи уморената група на Конъл стигна асансьорната шахта само за четирийсет минути. Конъл застина, когато видя, че Либранд не е сама, а с Мак и Фриц Шъруд.

Мак лежеше изтощен в прахта. Приличаше на жертва на бомбен атентат, но не бе пуснал автомата. Фриц се беше опрял на ръба на асансьорната шахта. Лицето му бе пепеляво.

Либранд гледаше смутено.

О’Дойд хвърли поглед към двамата проснати мъже, после и към Либранд.

— Казах ти да ги изпратиш горе — каза тихо и ядосано. — Казах ти го изрично.

— Не искат — отговори Либранд. — Искат да изчакат всички да се върнат, в случай че някой е открил Янсон.

— Моят човек се изгуби там — каза Мак. — Няма да го изоставя.

Конъл пристъпи напред, застана пред О’Дойл, взря се в Мак и каза твърдо:

— Това не е твоят човек, а моят човек. Всички сте мои, всички работите за мен и ако още веднъж не се подчиниш на заповед, ще се озовеш на самолета за Австралия по-бързо, отколкото можеш да си представиш.

— Бях с него, когато пострада — каза Фриц. — Трябва да остана долу до последно. Това е най-малкото, което мога да направя.

Конъл го изгледа ядосано.

— Ти направо можеш да си стягаш багажа. Мак ми трябва, но ти не. Уволнен си.

Фриц понечи да заговори, но бе твърде изтощен да протестира. Опря глава на скалата и затвори очи.

Индикаторът на вратата на асансьора светна от стрелка нагоре на стрелка надолу — вече идваше към тях. Конъл си погледна часовника: още двайсет минути, преди да успее безопасно да изведе всички. Дотогава просто трябваше да чакат. Всички щяха да се качат заедно. Когато се окажеха в безопасност на повърхността, щеше да обмисли ситуацията наново. Изчезването на Янсон и най-вече отрязаният палец изтъкваха един факт, който му бе убягвал доста време — че никакви пари не заслужават да се рискува човешки живот. Той бе поставил значението на Плътната маса пред безопасността на хората си. Сега осъзнаваше колко е оплескал всичко, как е позволил на самосъжалението да изопачи приоритетите му. Това не му харесваше, никак даже.

Възможно бе Янсон да е шпионин, но по-вероятно беше да не е. И в двата случая някой се бе добрал до Янсон и го бе отвлякъл. О’Дойл бе казал, че Янсон несъмнено е мъртъв — било пределно ясно от пръските кръв по стената. Който и да бе отвлякъл Янсон, нямаше да се поколебае да убие отново. Конъл трябваше да изведе хората си оттук. След това щеше да направи реорганизация и да слезе с въоръжен, отпочинал и подготвен екип. Забавянето можеше да му струва Плътната маса, но можеше да спаси нечий живот.

Телефонът иззвъня.

Конъл грабна черната слушалка, която бе окачена на стената.

— Къркланд слуша.

— Господин Къркланд, Бил Кук е — отвърна гласът. — В хоризонталната галерия съм. Току-що получихме радиосъобщение от доктор Хейс. Тя идва насам, за да говори директно с вас.