Скот Сиглър - Земно ядро

— Това е наказание — каза тя. — Това се е случило на миньорите, както и в Серо Чалтел. Това е религията им. Някой въстава срещу племето и племето го заколва. Насичали са ги на парчета, а после са ги заравяли. Туземците са престъпили волята на боговете си. — Призля ѝ от това откритие. Най-накрая си отговори на част от загадката, по която работеше от пет години — сега разбираше защо племената причиняваха такива опустошения.

— Значи това трябва да е някакъв техен закон — каза тя. — Чудя се какъв закон са нарушили Джесъп и миньорите?

— Това изглежда очевидно. — Санджи отиде до друг релеф. — Погледни тук, виждаш ли горните четири редици? Всички групи картини започва с туземец или животно на входа на пещера. А следващата картина, ги показва как се движат из пещерите.

Вероника проследи групите картини наляво — всяка показваше как пипалатите богове насичат на парчета туземеца или животното. Очите ѝ обходиха стената, като изследваха „наказателните“ релефи. Много от тях се повтаряха; повечето бяха с туземци, вероятно индианци от племената юта или хопи, които се придвижваха из пещерите, преди да бъдат посечени.

— Значи е било светотатство да навлезеш в планината, ако не си част от племето — каза Санджи. — За такова нарушение наказанието е било смърт.

— Тръпки ме побиват — каза Лашон. — Планината е свещено място и всеки, който влезе в нея, го убиват. Помислете. Не сме ли и ние нарушители?

Никой не отговори.

О’Дойл дойде при тях с оръжие в ръка — Лашон застана нащрек — и каза с властен тон:

— Трябва да тръгваме. Веднага.

— Защо? — попита Вероника. — В момента сме насред изключително важно откритие.

— Връщаме се при асансьора възможно най-бързо — каза О’Дойл. — Тук е опасно и Конъл иска всички да се върнем при асансьорната шахта възможно най-бързо.

Вероника скръсти ръце.

— Е, изобщо не ме интересува какво е казал господин Къркланд! Не може просто да се разпорежда с нас. Не може да ни накара да се махнем оттук.

О’Дойл въздъхна уморено.

— Може би господин Къркланд не може да ви заповядва или да ви принуди. Но може да заповяда на мен. А мога да ви уверя, че аз мога да ви накарам да се подчините.

Тя понечи да възрази възмутено, но Санджи здраво я хвана за лакътя и я дръпна към тунела, който водеше към шахтата. Вероника го погледна, после погледна строгото лице на О’Дойл и затвори уста.

00:37

Цифрите танцуваха на монитора пред Катерина и Ахмед. Двамата се взираха озадачени в тях.

— Това е невъзможно — каза Ахмед.

Катерина поклати глава, не вярваше на очите си. Замисли се за момент над резултатите и какво би означавало, ако са точни. Това бе умопомрачаващо и напълно неприемливо.

— Колко време ни трябваше, за да проверим това уравнение? — попита Катерина.

— Трийсет и пет минути.

— Можем ли да го съкратим някак?

— Не — отговори Ахмед. — Ако смятаме, че резултатите са грешни, трябва да започнем да въвеждаме от нулата, ако предположим, че сме допуснали грешка някъде при въвеждането.

Катерина се замисли над тази възможност. Ако данните се окажеха точни, трябваше веднага да предупреди Конъл. Но това просто бе невъзможно. Нямаше начин данните да са верни. Имаше грешка. Трябваше да има грешка.

— Провери го пак — каза тя. — И този път дай да го направим както трябва.

01:01

Кейла тихо се промъкваше през сенките. Силният вятър навяваше пясък из лагера. Платнищата, които покриваха бараките, меко плющяха.

Тя коленичи до бараката на миньорите и очите ѝ бавно проучиха района. Движеха се хора, но всички бяха заети със задачите си. Бяха тук толкова отдавна, че никой вече не си правеше труда да се оглежда — лагерът им беше познат.

Наблюдава още пет минути, после се промъкна до задния прозорец на бараката и надникна. Шестима миньори, спяха като заклани. Кейла се усмихна, изумена колко лесно се оказа всичко. Когато О’Дойл и Конъл ги нямаше, дисциплината значително се нарушаваше. Тя вероятно дори не би рискувала с тази екскурзия, ако О’Дойл не бе в тунелите. Скъпите кул-стюми на миньорите бяха хвърлени на пода или висяха на таблите на леглата.

Кейла изчака още няколко минути. Нищо не помръдваше. Тя бавно отвори задната врата на бараката и се шмугна вътре. Шестима спящи мъже. Можеше да ги убие всички, ако искаше да ги убие съвсем безшумно. Но не беше тук, за да убива.

Тихо взе един кул-стюм и се измъкна. Костюмът със сигурност щеше да им липсва. Този път О’Дойл можеше даже да претърси ридовете и да намери укритието ѝ. Единствената информация, която ѝ трябваше обаче, бе само да надникне в тунелите. След това щеше да я продаде на този, който плати най-много. Щеше да се опита да проникне в тунелите след няколко часа, към три или четири сутринта. Това щеше да е краят на мисията ѝ. Ако можеше да проникне — добре; в противен случай пак щеше да се качи на ландроувъра и да изчезне оттук — още преди шест сутринта.