Скот Сиглър - Земно ядро

— В пропастта, където изчезна Янсон. — О’Дойл сключи пръсти на дръжката на автомата си. — Мисля, че е бил отсечен по време на борбата. Някой е убил Янсон и после е махнал тялото му.

— Трябва да изкараме всички на повърхността — каза Конъл, мъчеше се да говори спокойно. — Защо, по дяволите, вкарахте толкова хора долу?

— За да намерим Янсон — отговори О’Дойл, очите му шареха из пещерата. — Освен това казахте, че трябва възможно най-бързо да продължим към Плътната маса. Не се тревожете, господин Къркланд. Достатъчно въоръжени сме, а Либранд има специални инструкции да не изпуска миньорите от поглед.

Конъл го изгледа и изведнъж потръпна, защото осъзна нещо. Този човек искаше да стреля. По каквото и да е. По нещо, което можеше да е отговорно за това. О’Дойл искаше врагът да се покаже.

— Господин О’Дойл, къде са хората ни? На какво разстояние са от асансьора?

— Либранд, Мак и шестимата нови миньори изследват тунелите около пропастта — каза О’Дойл с отсечения си войнишки тон. — Бих предположил, че са на около двайсет и пет минути път от асансьора. Другите петима миньори от сутрешната смяна на Мак вероятно са вече там и чакат да се изкачат. Вие, Лашон, професорите и аз сме единствените в Пещерата с рисунките. Всички са тук, с изключение на Янсон.

Конъл бързо пресметна. Пещерата с рисунките бе на четирийсет и пет минути от асансьорната шахта, а групата на Мак бе по-близо до шахтата, само на двайсет и пет минути. Хората на Мак можеха да се върнат и да тръгнат нагоре, а после да пратят обратно асансьора точно когато Конъл и другите пристигнеха там. После все пак щеше да се наложи да чакат двайсет минути. Но ако имаше някаква опасност, поне хората на Мак щяха да се доберат до повърхността.

— Всички към асансьора — каза Конъл. — Веднага. Искам всичките ни хора да се приберат веднага.

Имаше нещо много нередно в тия тесни каменни тунели и инстинктът на Конъл му подсказваше, че ще става по-лошо.

00:32

Мак вървеше полуприведен, каската му току задираше каменния таван. Изследваха последния тунел, който тръгваше от пропастта, където бе изчезнал Янсон. Ядът на Мак бе примесен с изтощение — изчерпваха местата, където можеха да търсят.

— Как се справяте, господин Хендрикс? — попита Либранд. Тя се движеше плътно на стъпка зад него, изненадващо подвижна в тесните тунели. Фриц и още двама миньори вървяха зад нея.

— Не се тревожи — каза Мак, но в действителност мислите му бяха наистина тревожни.

трак-трак… трак

— Хей — каза Мак. — Чу ли?

— Чух — отвърна Либранд. — Какво е това?

Някъде пред тях нещо се движеше.

Ядът на Мак моментално се изпари и съсредоточената му мисъл се замени от празен поглед. Това, което видя, противоречеше на всичко познато. Намираха се на три километра под земята, за бога. Толкова надълбоко нямаше животни.

Но той го видя. Видя нещо да се движи.

Нещо, в което нямаше нищо човешко.

Думата паяк изплува в ума му, макар да нямаше време да преброи крайниците. Зърна го само за секунда, може би две, то само се мярна на светлината на лампата на каската му. Проблесна на светлината, като остави впечатлението, че е метално. Половинметров лъскав паяк.

— Видя ли го? — попита той Либранд, която стоеше нащрек с автомат, насочен към тунела.

— Да — прошепна тя. — Какво беше това, по дяволите?

— Тук ме хвана натясно.

— И аз го видях — каза Фриц. — Приличаше на голяма сребърна буболечка.

Групата бе застинала. Стояха леко приведени: таванът не бе достатъчно висок, за да стоят изправени, но и не толкова нисък, че да се налага да пълзят. Тунелът изведнъж им се стори още по-тесен и мрачен, сякаш бе капан.

Изведнъж уоки-токито изпращя и всички подскочиха.

— Либранд слуша — каза тя в слушалката.

— Говори О’Дойл. Веднага се върнете в пещерата. — Гласът му се чуваше слабо, със стържене и пукот. За съжаление уоки-токитата имаха малък обхват в тунелите.

— Някаква следа от Янсон? — попита тя.

— Още нищо. Връщайте се веднага. В мига, в който дойде асансьорът, изпращаш всички горе, включително Бил Кук. Щом се качат, веднага да пратят асансьора обратно. Ти ще пазиш асансьорната шахта. Ще дойдем при теб няколко минути преди асансьорът да пристигне.

— Разбрано — каза Либранд и закачи уоки-токито на колана си. — Да се махаме оттук. Размърдайте се.

— Но не сме открили Янсон — каза Фриц. — Не можем да си тръгнем просто така! Ами сребристата буболечка?

— Не знам какво е, но получихме заповед да се махаме, така че тръгваме. Тук има някаква опасност, Фриц. Сигурна съм, че ще ни пратят пак.