Скот Сиглър - Земно ядро

— Сър? — каза О’Дойл. — Чухте ли ме?

— Да, чух те. Как разбра?

— Ще видите, като дойдете — отвърна О’Дойл.

Конъл въздъхна и затвори. Гневът му се бореше за надмощие с поражението. По някакъв начин някой бе достигнал пещерите преди „Земно ядро“.

Още нищо не бе приключило обаче. Той изтласка поражението от ума си и се съсредоточи върху гнева. Бе вложил твърде много време в този проект, за да позволи на някой друг да отнесе наградата.

23:02

— Катерина, събуди се — каза Ахмед и леко разтърси рамото ѝ. Тя надигна глава от бюрото и се опита да пропъди съня. Ахмед не обърна внимание на малката локвичка, която се бе стекла от устата ѝ върху книжата.

— Какво има? — Тя разтърка очи и седна.

— Още един епицентър — каза Ахмед. Бе развълнуван, но и загрижен. Тревогата му бързо разбуди Катерина.

— Защо си се разгорещил толкова?

— Опитах се да наложа трите епицентъра върху картата на Ангъс. Исках да видя дали мога да идентифицирам линия от нестабилни тунели. Въведох данните на трите епицентъра и открих нещо.

Ахмед бързо я поведе към компютъра, на който беше отворена картата на Ангъс със зелени и жълти тунели. Трите червени точки се открояваха ясно.

— Какво гледаме? — попита Катерина.

Ахмед защрака с мишката и по клавиатурата.

— Първият аномален епицентър е бил на дълбочина 2,34 километра и на 3,02 километра от главната шахта. — Първата червена точка започна да мига. — А това е вторият — каза Ахмед и продължи да натиска клавишите. Втората точка също замига. — Намира се на 1,78 километра под земята и само на 1,25 километра от шахтата. Третият се появи само преди час, докато ти подремваше. На дълбочина 0,58 километра и на 0,32 километра от шахтата.

— Трусовете се доближават към шахтата, така ли? — попита Катерина.

— Не трусове, а срутвания — възбудено каза Ахмед. — Сега съм сигурен, че става дума за срутвания, но това не е всичко. Погледни!

Една от линиите, които обозначаваха малките естествени тунели, бе по-яркожълта от останалите. Намираше се съвсем близо до първата червена точка и свършваше точно под втората. Ахмед отново щракна и се появи нова жълта линия, която тръгваше от втората точка и свършваше близо до новия епицентър. Червените точки сякаш свързваха жълтите линии и там, където по-рано бе имало отделни тунели, сега имаше непрекъсната линия.

— Значи срутванията стават между съществуващите тунели?

Ахмед кимна.

— Какъв е истинският размер на червените точки?

— Не може да се определи, те са просто епицентрове — каза Ахмед. — Но ако се съди от картата на Ангъс и ако срутванията наистина свързват съществуващите тунели, става дума за петдесет до сто метра твърди скали във всички случаи. Това обаче не е всичко, погледни .

Ахмед завъртя образа, така че да виждат червените точки и яркожълтите линии вертикално. Въведе нещо на клавиатурата и на екрана се появи мигаща зелена точка.

— Какво е това? — попита Катерина.

— Главната шахта — отвърна Ахмед.

Стомахът ѝ се сви на топка. Трите червени точки и жълтите линии не бяха в съвсем права линия, но…

Но тази линия сочеше към шахтата.

При четирийсет и пет минутното придвижване от асансьора на шахтата до мястото на Мак Конъл срещна някои затруднения, но като цяло не бе толкова зле. Бе оставил Бил Кук да охранява асансьора. Кук бе едър мъж — по-едър и от О’Дойл, и само щеше да ги забави. Лашон Дженкинс бе висок, слаб, жилав и атлетичен. Имаше кожа с цвят на кафе и интелигентен поглед.

На някои места пещерите принуждаваха Дженкинс, Конъл, Вероника и Санджи да лазят по корем. Кул-стюмите им се търкаха в пръстта и скалите. През повечето време обаче можеха да ходят изправени. Пещерите се различаваха от хоризонталната галерия. Каменните стени бяха грапави и съвсем обикновени.

Голямата пещера обаче бе нещо съвсем различно. На Конъл не му се искаше да си го признае, но бе също толкова изумен, колкото и останалите. Миньорите вече бяха нарекли мястото Пещерата с рисунките. В огромното пространство лесно можеше да се побере футболен стадион. Таванът бе висок и пещерата сякаш имаше купол. Мощни прожектори осветяваха чистия равен каменен под. Точно в средата на купола бе поставено нещо, което не бе естествено. Бе с големината на волейболна топка, но нямаше как да се разгледа без помощта на скеле, тъй като таванът се извисяваше на трийсет метра. Никой обаче не гледаше натам — стените бяха приковали вниманието на всички.