Скот Сиглър - Земно ядро

— Никой не е откупувал права в този район от 1945 година, скъпи. Като изключвам нас, разбира се. Накарах хората ни да говорят с всички корпоративни информатори. Никой дори не разглежда това място. Някои хора започват да проявяват любопитство какво точно правим там, но засега си съвсем сам.

Конъл зарея поглед пред себе си. Теорията му току-що бе станала на пух и прах.

— Благодаря, Барбара. Ще ти се обадя, ако изскочи нещо.

Прекъсна връзката. Значи не беше конкуренцията. Какво тогава ставаше в лагера? И по-важното: какво по дяволите ставаше в тази шахта?

15:11

Те бяха построили това.

Нямаше представа откъде знае, просто го знаеше. Седеше с кръстосани крака в единия ъгъл на правоъгълника и бавно обръщаше глава по посока на двете линии. Едната вървеше нагоре по склона на планината и изчезваше в хребета. Другата линия, една от „късите“, сключваше деветдесет градуса с първата.

Какво означаваше това за чалтелианците?

Според лабораторния анализ възрастта на правоъгълника бе между дванайсет и седем хиляди години. Точните цифри нямаха значение — само промеждутъкът от време. Той съвпадаше приблизително с господството на чалтелианците в района на Огнена земя. Твърде близо, за да е съвпадение.

Макар да бе скрит в продължение на хилядолетия, този правоъгълник бе постижение, по-велико от пирамидите и по-внушително от огромните фигури в платото Наска в Перу. Египтяните бяха строили във височина . Чалтелианците бяха строили в дълбочина. Голяма дълбочина. Невероятна дълбочина. Тази дълбочина озадачи Катерина. В днешно време изглеждаше невъзможно да се прокопае толкова дълбока траншея, а какво оставаше това да постигне примитивен народ преди хиляди години? Да, някога така бяха казали и за пирамидите. По дяволите, та някои хора още го твърдяха. Вероника обаче някак се съмняваше, че има извънземна намеса в Египет — или пък в Юта.

Нещо необикновено се бе случило в тази планина. Мистерия, която заслужаваше пълното ѝ внимание.

Трябваше да изчака по-благоприятен момент. Конъл не можеше да я държи вечно в лагера. А и тя не се нуждаеше от неговото финансиране, не и когато историята се разчуеше. Щом светът научеше за правоъгълника, щеше да затвори мината му по-бързо, отколкото студенти си тръгват от последен изпит.

Тогава планината щеше да е само нейна.

О’Дойл направи следващата предпазлива крачка. Въжето поемаше по-голямата част от тежестта му, докато внимателно пристъпваше по нестабилното дъно. Тук човек определено можеше да си счупи крак. Назъбените скали стърчаха като шипове в бирмански капан за тигри. О’Дойл държеше въжето с една ръка, а с другата стискаше автомата си. Бе преметнал ремъка на оръжието през врата си.

Обърна глава и насочи лъча към стръмната стена. Забеляза го почти веднага — мокро петно насред вечно сухо място. Почти съвсем сухо — при нулевата влажност в пропастта всичко изсъхваше бързо. Дори на тази странна светлина обаче не можеше да се сбърка.

Петно кръв.

О’Дойл го огледа. Беше на шейсет сантиметра от дъното, дълго около метър и почти хоризонтално. Голямо петно, заобиколено от ситни капчици. Жертвата бе седяла на метър — метър и половина от стената.

Отиде до мястото, където най-вероятно бе седял Янсон. По пода също имаше засъхнала кръв. Внимателно се огледа. Светлината от фенерчето падна върху нещо неясно и бяло.

О’Дойл го вдигна, разгледа го и бързо обходи пропастта с фенерчето, за да провери дали няма някаква заплаха. Закатери се нагоре по въжето със завидна скорост. Искаше да се махне от тази пропаст, и то веднага.

17:11

Когато научи за изчезването на Янсон, Сони взе окончателно решение. Просто не си заслужаваше. Тези идиоти можеше да се заблуждават в каквото си искат, но не и Сони Макгинес, В никакъв случай.

Бе направил проучването по молба на Конъл. Бе открил няколко обезпокоителни факта, които Конъл предпочете да пренебрегне. Е, вече не можеха да се пренебрегват. Един човек бе изчезнал, други двама бяха в болница. Звучеше налудничаво, но Сони знаеше какво става.

Погребалната могила бавно се разбуждаше.

Сони го усещаше в мозъка на костите си. Ужасното чувство, което бе изпитал още първия ден в планината, ставаше все по-силно. Вече не го издържаше. Щеше да загуби дела си, но просто щеше да компенсира на друго място. Мъртъвците не броят пари. Нещо в тази странна пещерна рисунка не му даваше мира. Нещо, което още не можеше да разгадае. Това само усилваше опасенията му и инстинктивното му желание да се махне.