Скот Сиглър - Земно ядро

— Почти стигнах дъното — обади се Янсон. Фриц погледна надолу в пропастта, като показа над ръба само главата си. Надяваше се, че няма да се налага да се спуска и той.

— Май става — извика Янсон. — Много назъбено и няма добра опора, но иначе май става.

Изведнъж във високата тясна пропаст издрънча екипировка, чу се вик и отекна глухо изпращяване. Фенерчето на Фриц слабо освети проснатия долу Янсон.

— Янсон! Добре ли си?

Пауза.

Гласът на Янсон отекна отдолу.

Да, добре съм, ако не се брои, че си счупих крака.

— Стига си се бъзикал, Янсон.

— Не се бъзикам. Подхлъзнах се. Кракът ми е счупен. Мисля, че и рамото ми е изместено. Не мога да го движа. Мак ще ме убие.

— Чакай, слизам.

— Не ставай глупак! Знаеш процедурата. Ако нещо стане с въжето, и двамата ще си останем тук. Не можеш да ме издърпаш сам. Върни се, извикай помощ и доведи Мак.

— Ти си луд — извика Фриц. — Не мога да те оставя тук.

Янсон се изсмя късо.

— Че какво ще ми стане? — Смехът му премина в болезнено сумтене.

— Но на мен ще ми трябват двайсет минути да изпълзя обратно — каза Фриц. — Ще трябва да стоиш там цял час.

— Е, и без това отдавна исках да се уединя за малко. — Янсон отново се изсмя. — Слава богу, че си изкълчих лявата ръка, а не дясната. Хайде тръгвай, че ужасно боли.

— Костюмът скъсан ли е? Янсон прокара ръце по крака си.

— Не, нищо му няма… Мамка му, боли ! Тръгвай да доведеш помощ де!

— Добре. Дръж се — каза Фриц. Гласът му отекна в стихналата пропаст.

Запълзя назад през тунела, който не бе по-широк от вентилационна шахта.

След минута шумът от придвижването на Фриц стихна и Янсон остана сам. Успя да седне и заскърца със зъби от болка. Беше изпадал и в по-тежки ситуации. За кой път чупеше крак — трети? Четвърти? Голяма работа. Трябваше просто, да седи и да чака. Помощта щеше да дойде още преди да се е усетил.

Седя неподвижен и притихнал петнайсетина минути. Инстинктивно бе наострил уши, но не чуваше нищо. Мразеше тишината, а в пещерите цареше мъртвешка тишина. Никакви звуци освен твоите собствени. Човек не си дава сметка колко шумен е светът, докато не попадне на подобно място. Няма вятър, няма скърцане, скрибуцане, клаксони… нищо. Наистина странно. Сякаш някой е взел дистанционното на природата и е изключил звука. Беше страшно тъпо и да си счупи крака. Трябваше да е по-…

Мислите му се прекъснаха от звук. Той насочи фенерчето нагоре към тунела. Нищо не помръдваше. Зачака да чуе звука отново, но в ушите му отекна единствено тишина. Огледа се, а лампата от каската му проследи движението. Имаше няколко тунела, но всички бяха много тесни. Вероятно твърде тесни, за да може да се пълзи в тях. Това изследване си беше чиста загуба на…

Отново го чу. Този път ясно. Звукът на сухи листа, шумолящи по паважа. Очите му се стрелкаха към тунелите. Звукът се усилваше.

13:20

Мак се надвеси над ръба на пропастта. Фенерчето му обходи назъбените скали, но срещна само камъни. Той сви ръце на фуния и се провикна:

— Янсон! Янсон, чуваш ли?

Нищо.

Фриц бе зад него. Тунелът бе толкова тесен, че Мак дори не можеше да се обърне.

— Това ли е мястото, Фриц? Сигурен ли си?

— Абсолютно — отвърна Фриц. — Тук долу е.

Мак измъкна устройството Марко/Поло и провери сигналите, но дисплеят показваше само името на Фриц и неговото.

— Не отговаря. Не виждам никакво движение. — Мак забеляза, че въжето на Янсон още виси от ръба и се поклаща над пропастта. Подръпна го — движеше се лесно. Мак понечи да закачи куката си към въжето и да се спусне, но спря.

„Защо не е привързан към въжето? Ако е ранен, защо да се отвързва? Много добре знае, че трябва да го изтеглим?“

Намръщи се и започна да издърпва въжето. Нави 45 метра, докато стигне края.

Въжето беше срязано.

Мак погледна прилежно срязания край. Фенерчето му освети тънка мокра линия. Докосна я с ръкавицата си и погледна пръстите си отблизо.

Приличаше на кръв.

Крадци на периметър? Възможно ли бе да има крадци на периметър тук долу?

Фриц го бутна по крака.

— Няма ли да слезем да го приберем?

Мак се вторачи в пръстите си и в срязаното въже. Отново се наведе над ръба и внимателно огледа с фенерчето дъното на пропастта. Нищо не помръдваше.

— Не е там, Фриц.

— Не е там? Къде може да е тогава, по дяволите?

— Не знам — Отговори Мак. — Виждаше ли го, след като падна?

— Да, съвсем добре го виждах.

— Е, сега не е там. Тръгвай обратно, и по-бързо.

— Трябва да сляза да го потърся!