Скот Сиглър - Земно ядро

— Точно сега няма да слизаме долу, приятелю — каза Мак. — Ще се върнем и ще повикаме помощ. — Мак вече бе изпратил хора да докладват за изчезналия миньор.

Вярваше, че О’Дойл е цар на спускането с въже.

13:32

Катерина Хейс мигаше често и тръскаше глава, за да не заспи. Миналата нощ не бе мигнала, както и повечето от лаборантите. Екипът търсеше обяснение за мистериозния километричен правоъгълник, който ограждаше лагера и мината. Досега не бяха измислили нищо.

Най-доброто предположение бе за невероятно мощен лазер, използван от орбита, а това бе направо смешно. Не бяха открили никакви следи от изгаряне или разтапяне. На повърхността линията бе почти незабележима. Можеше да се види само ако човек знае точно къде да търси. Ако не разполагаха с РПЗ, щяха да минат стотици пъти покрай нея, без да я видят.

В по-голямата си част линията бе заличена от свлачищата, водната ерозия и навятия пясък. Тези природни фактори я бяха скрили и бяха останали само разполовените скали от двете ѝ страни.

Екстраполираха компютърен модел на ерозията и направиха приблизителна оценка за възрастта на правоъгълника. Според оценката беше между седем и тринайсет хиляди години.

Трябваше им нова наука. И екипът я измисли: хроногеоморфология — определяне на възрастта на формациите по ерозията. Катерина предположи, че могат да намалят възрастта с две-три хиляди години, но не повече. Компютърът се справяше с повечето работа и тя можеше да се съсредоточи върху останалите неотложни проблеми.

— Ахмед! Какво стана с последния трус?

Ахмед стана от мястото си и се дотътри при нея. Красивите му тъмни очи сега бяха само тъмни. Хлътналите бузи бяха резултат от само двата часа сън за последните два дни.

— Не бих го нарекъл точно трус, Катерина — отвърна той ядно и уморено.

— А как би го нарекъл? — попита Катерина с явно недоволство. Притискаше го много и го знаеше. Трусовете застрашаваха не само финансовото бъдеще на тази операция, но и живота на хората, който работеха в шахтата. Втори аномален връх, отразен от сеизмографа, който този път бе само на 800 метра от главната шахта, бе хвърлил лаборантите в паника.

— Епицентърът на събитието е бил по-близо до повърхността, но въпреки това е бил изолиран — въздъхна Ахмед. — Отново никъде няма сродни вибрации.

Катерина се намръщи. Вече го беше чувала това.

— По дяволите, Ахмед, трябват ми отговори. — Тя го изгледа напрегнато. — Ти си специалистът, който се занимава с това от два дни. Не може да нямаш някаква идея. Искам хипотеза. Сега.

Ахмед я изгледа кръвнишки. С приятелството им бе свършено. Нямаше го. Беше се изпарило от нейната взискателност.

— В този район има много пещери — каза Ахмед. — Вероятно някои са нестабилни. Моето предположение е, че аномалните върхове се дължат на срутвания.

Тя очакваше този отговор. Макар да бяха изкопали шахтата без помощта на експлозиви, за хоризонталната галерия се бе наложило да използват такива. При нормални условия това не би застрашило устойчивостта на геоложките пластове като цяло, но при голяма мрежа пещери всичко бе възможно. Взривовете можеха да нарушат естествените структури до такава степен, че да доведат до хлътвания и срутвания.

Ахмед бе забил поглед в земята и изглеждаше съкрушен. Катерина знаеше причината. Срутванията означаваха, че структурата не е стабилна. А това пък означаваше, че на карта са заложени много средства — и хора.

Освен проблема с аномалните отклонения Ахмед още не можеше да разбере защо сеизмографът просто се изключва за пет минути в 11:19, както и на всеки шест часа от три дни.

Трябваше да идентифицират върховете и да се уверят в устойчивостта на цялата планина. В случай че не успееха, Катерина трябваше да се изправи пред Конъл Къркланд и да му каже да спре проучването. Знаеше, че това няма да му хареса.

14:23

О’Дойл взе разстоянието до офиса на Конъл за отрицателно време. Този път нямаше да се остави да го правят на луд, този път вината не бе негова. Бе очевидно. Как можеше да е отговорен за изчезването на човек на три километра под земята?

Почука и отвори, без да изчака да му отговорят. Конъл вдигна поглед от купищата книжа пред себе си.

— Изгубили са човек в тунелите — каза О’Дойл. Очите на Конъл се присвиха, после се отпуснаха. На лицето му се изписа странно изражение. О’Дойл предположи, че е загрижен, макар че никога не бе виждал Конъл загрижен за нещо.

— Кога?

— Преди около час. Започнали са да го търсят веднага и са изпратили човек да ни уведоми, но са им трябвали четирийсет и пет минути да се върнат на дъното на шахтата и да съобщят за това.