Скот Сиглър - Земно ядро

— Да, сър — каза О’Дойл, забил поглед в стената пред себе си. — Разбрахме за това тази сутрин, докато господин Хендрикс се подготвяше да тръгне към тунелите заедно с първия екип.

— Имате ли представа колко струва един такъв костюм? — попита Конъл. Вече почти крещеше.

— Да, сър. — О’Дойл изплющя думата сър , сякаш отдаваше чест. — Всеки костюм струва 35 230 долара.

Гласът на Конъл набираше височина.

— Не стига, че съм бесен заради цената, ами остава и малката подробност, че се намираме насред проклета пустиня! Достатъчно добре ви познавам, за да предположа, че сте преброили всички костюми, когато тръгнахме и когато пристигнахме, нали така?

— Да, сър.

— За шеф на сигурността, изглежда, сте много добър в загубване на вещи насред проклетата пустиня, така ли е?

— Да, сър .

Очите на Конъл заблестяха от ярост.

— Така и така сте тук — каза той, — защо не ми разкажете какво сте открили във връзка с инцидента.

О’Дойл мъчително преглътна и усети как по слепоочията му избиха капчици пот. Погледът на шефа му стана по-суров и напрегнат.

— Изглежда, в цилиндъра на сепаратора са разхлабени някои ограничителни болтове — каза О’Дойл. — При налягането, което се образува в машината, и високите обороти е било само въпрос на време болтовете да изскочат и въртящият цилиндър да падне. Когато това се е случило, машината се е разпаднала.

В Караваната се чуваше единствено бръмченето на климатика и бавното потропване на пръстите на Конъл по бюрото. О’Дойл си помисли, че Конъл прилича на граната с изтеглен предпазител, готова да избухне всеки момент.

— Разбери какво става тук, по дяволите — изръмжа Конъл. — А сега ми се махай от очите.

О’Дойл излезе за две секунди. Трепереше от ярост. Не беше приятно да разочарова Конъл.

Помъчи се да потисне яда си. Някой го правеше на глупак. Знаеше, че не е най-големият умник на земята, но бе неуморен и отдаден на работата си. Рано или късно щеше да научи истината, щеше да открие виновника. И когато това станеше, О’Дойл възнамеряваше да издълбае девиза на флота „Винаги верен“ на гърдите на копелето.

Два липсващи кул-стюма. Двама ранени учени. Саботаж. Не, не просто саботаж, а експертен саботаж, сякаш някой познаваше оборудването из основи.

— Не биха посмели… — прошепна Конъл. Потропа с пръсти по бюрото, вдигна телефона и набра един номер.

— Болница „Милфорд Вали Мемориал“ — каза женски глас.

— Стаята на Ангъс Кул, моля.

Последва пауза, докато жената прехвърляше обаждането. Телефонът иззвъня пет пъти, преди да вдигнат.

— Ало?

— Ангъс?

— Не, Ранди е.

— Ранди, Конъл се обажда. Дай ми Ангъс.

— Той спи.

— Ами събуди го.

— Докторът каза да не го безпокоим — отговори Ранди. — Още изпитва силни болки в главата.

— Не ме интересува, та ако ще мозъкът му да изтече от ушите. Отивай да го събудиш веднага, Ранди.

— Момент.

След кратка пауза телефонът изшумоля, докато преминаваше в други ръце.

— Господин Къркланд, какво има? — каза Ангъс със сънен глас.

Конъл барабанеше с пръсти по бюрото.

— Как си?

— Ами спях, как да съм — отговори Ангъс. — Какво има?

— Просто исках да видя как сте, момчета.

— Ами как да сме тука. Зле — отвърна Ангъс.

— Оправяйте се — каза Конъл. — Извинявай, че те събудих.

Ангъс затвори, без да каже и дума. Конъл се намръщи. Ангъс и Ранди бяха точно там, където се очакваше. Кой тогава беше виновен за всичко?

— По-бавно, Янсон — провикна се Фриц Шъруд в тесния тунел. — Спускаш се прекалено бързо.

Брайън Янсон погледна нагоре към леко люлеещото се въже, фенерчето му освети пропастта и лицето на Шъруд. Висеше сред море от мрак, като жълт червей, закачен на въдица.

Янсон му отвърна снизходително:

— Да, да, да, разбрах. Ще внимавам много, мамо.

— Задник — измърмори Фриц. Изобщо не искаше да се навира в този тесен тунел. Грапавите варовикови стени го притискаха отвсякъде. Не можеше да се обърне. За да излезе, трябваше или да пропълзи обратно девет метра, или да се спусне в пропастта. Фриц насочи фенерчето на каската си към една ламинирана карта. Мак им бе наредил да следват това малко разклонение на един от големите тунели и то ги бе довело до тази пропаст. Според картата няколко тесни тунела водеха към нея, а дъното бе на 45 метра под тях. Макар да бяха твърде тесни, за да се изнася руда, тунелите даваха по-пряк достъп до Плътната маса, стига да можеше да се пълзи през тях. Ако някой тунел се покажеше обещаващ, Мак изпращаше няколко души да го изследват.