Скот Сиглър - Земно ядро

— Добър вечер, Конъл.

— Добър вечер, доктор Рийвс — отвърна той.

— Вероника — каза тя. — Стига с тия официалности.

— Радарът за проникване в земните пластове върши ли работа, Вероника?

Тя погледна към платото, където се криеше нейното откритие, и кимна.

— Да, изключителен е. Много съм впечатлена.

— Това е добре — каза Конъл. — Корпорация „Земно ядро“ държи да се погрижи за нуждите ви.

Тя го погледна за миг, после отново зарея очи към платото. Толкова отдавна не беше говорил с жена за нещо друго освен за работа. Вероника обаче му се стори разтревожена.

— Какво има? Заради труповете ли? И мен ме изнервят.

Тя отново го погледна и кимна.

— Няма нищо. Просто съм малко объркана. От откритието и всичко останало. — Насили се да се усмихне.

Той ѝ отвърна със също толкова измъчена усмивка.

— Е, ако ме извиниш… — И махна към вратата на тоалетната. Тя бързо се обърна, после се засмя и се отмести.

— Извинявай — каза, този път с искрена усмивка. — Следващия път ще трябва да се видим в по-приятна обстановка, за да си поговорим. Ще дойдеш ли на купона?

— Не — отвърна Конъл малко рязко. — Имам работа.

Тя бързо кимна, после тръгна към столовете. Той я загледа, докато се отдалечаваше. Усмивката ѝ — истинската — се загнезди в ума му. Конъл поклати глава, сякаш за да отпъди глупавата мисъл.

Облекчи се и тръгна към офиса. Щеше да поработи още малко и да ляга. Пустошта бе твърде гореща дори през нощта. Наистина мразеше Юта. Офисът му действаше успокояващо, а и шумът от непрестанно включения климатик щеше да заглуши музиката и смеха.

Мак стана рано. Някои от хората му не бяха купонясвали до късно и също си бяха легнали рано, изтощени от поредната двойна смяна. Събуди ги в 06:30. Той самият си бе легнал чак след 4. Със задоволство си помисли обаче, че бе последният, останал да пие.

Главата му щеше да се пръсне. Ако човек го погледнеше обаче, никога нямаше да се досети. Бе ведър и весел, докато събуждаше първата смяна. Предстоеше му най-важният момент в кариерата му — дори да го обезглавяха, щеше да продължи да се усмихва.

Бе завършил минна шахта с умопомрачителната дълбочина от 3,7 километра. Това бе нов световен рекорд — инженерно постижение, което според скромното му мнение можеше да си съперничи с всяка друга постройка на земята. Не ставаше дума само за изкопаването на шахтата, което се оказа изненадващо лесно с лазерната сонда на Ангъс. Ставаше дума за цялата укрепваща конструкция, която бяха изградили. Километри вентилационни съоръжения, километри електропроводи, безброй датчици за отчитане на температурата, асансьор, който се движеше по цялата дължина — списъкът нямаше край. И всичко това бе проектирал той.

Това бе шедьовър.

По време на монотонното двайсетминутно пътуване с асансьора към дъното на шахтата Мак нямаше търпение да изпита крайния триумф — достигането до огромния комплекс тунели.

Погледна ръчния си апарат за анализ на въздуха, на който имаше термометър (още едно от изобретенията на Ангъс). Цифровият дисплей показваше 39°C.

— Ако имаше бира и жени, можеше да мине за сауна — каза Брайън Янсон. — Какъв купон можем да си спретнем, а?

Мак се засмя. От всички мъже в миньорския екип най-много харесваше Янсон. Финландецът бе старателен и опитен работник и роптаеше само когато се шегуваше.

— Стига да не те гледам гол, Янсон — отвърна Мак и всички се засмяха.

Асансьорът стигна дъното на шахтата, слязоха и почнаха работа.

Пробиха в стената дълбоки дупки, така че да взривят скалата надолу и да разчистят тунел с височина три метра. Поставиха в дупките експлозиви, които се взривяваха дистанционно, и се изкачиха на деветдесет метра с асансьора. Мак се увери, че всички са си сложили кислородните маски — те бяха свързани с централен резервоар, — и взриви експлозивите. Шахтата се изпълни с варовиков прах, който ги заслепи.

Огромните шумни филтри прочистиха праха от въздуха за броени минути. Същите тези филтри поддържаха поносима температура.

Взривът бе разчистил около девет метра, но още не бяха стигнали до тунелите. Мак обаче усещаше, че са близо. Вълнението запулсира в тялото му и погъделичка стомаха му и той напълно забрави главоболието.

Мъжете започнаха да товарят изкъртените камъни на платформата. Асансьорът се издигна нагоре, където други миньори чакаха да разтоварят отломките. Мак и екипът му трябваше да товарят още четири пъти, докато разчистят всичко. Три часа след първия взрив хората си отпочинаха, докато платформата се издигаше с последния куп отломки. През това време Мак нареди да пробият още дупки за експлозиви. Мъжете горе разчистиха платформата и асансьорът се върна. Мак отново издигна екипа на деветдесет метра и детонира втория заряд.