Скот Сиглър - Земно ядро

Бореше се с лепкавите безформени пръсти на първичния страх, бореше се с чувството, че нещо върви след него, нещо, което се придвижва с лекота през този тесен каменен ковчег.

Целият вонящ на страх, Сони със сумтене се измъкна на малката площадка. Изправи се в чезнещата светлина. Дишаше пресекнато.

Нищо не го последва навън. Не чуваше нищо да се движи в тунела. Сега, когато отново бе на открито, паниката му се изпари. Беше си въобразил, това бе всичко. „Това е просто клаустрофобия, защото тази пещера ти напомня за ковчега, в който скоро ще те положат, старче“.

Но нещо вътре в него, нещо, което го караше да се чувства свързан със земята и което се радваше на пустошта като на изгубена и отново намерена любима, му подсказваше, че това е лъжа. Сони седна на ръба на скалата, провеси крака над пропастта и зарея поглед в залеза. Тази планина означаваше смърт. В ума на Сони Макгинес се разрази битка. Емоциите и разумът му се бореха за надмощие. Да остане означаваше да забогатее. Достатъчно, за да се пенсионира завинаги. Да си тръгне? Инстинктът му подсказваше, че ако си тръгне, може и да не забогатее.

Но щеше да остане жив.

Катерина Хейс погледна за секунда сребърния си медальон. От едната страна имаше нейна снимка, заедно със съпруга ѝ Хари. Снимката бе хубава, макар и малка, от времето, когато бяха ходили на почивка в Пуерто Рико. Лицата бяха миниатюрни, но тя различаваше еднаквите им сини ризи на цветя. Косата на Хари бе черна, също като нейната. Единствено тази снимка можеше да я накара да се съгласи с непрестанните забележки на приятелите и, че двамата с Хари приличат на брат и сестра. От другата страна на медальона се усмихваше дъщеря им Кели. Тригодишното момиченце сияеше от щастие и сякаш излъчваше собствена светлина.

Катерина не ги бе виждала повече от месец, откакто изникна работата покрай находището в Уа-Уа. Най-напред бе работила непрестанно в лабораторията с това неуморно копеле Ангъс, което никога не бе доволно, каквото и да правеше персоналът. След това направо от лабораторията замина със самолет за Солт Лейк Сити, откъдето един джип я докара в тази адска пустиня. Бе успяла да се обади на Хари набързо, колкото да му каже, че ще работи на самия обект. Не, не знаела колко дълго. Не, не можела да му каже къде е. Не, нямало да може да му се обажда. Не, не знаела кога изобщо ще може да му се обади.

Да, това наистина било много важно за кариерата ѝ.

Хари трябваше да чуе само това. Той винаги я подкрепяше, когато ставаше дума за кариерата ѝ. Често ѝ се налагаше да остава на работа до късно (като и на всички в екипа на Ангъс), но Хари никога не се оплакваше. Нито веднъж. В хладилника винаги намираше храна, готова за микровълновата. А на масата винаги я чакаше рисунка с пастели от дъщеря ѝ. И под нея по едно редче.

Работи все така усилено, мамо.

Обичам те, мамо.

Гордея се с теб, мамо.

Знаеше, че Хари казва на дъщеря им какво да пише. Никога не ѝ позволяваше да пише неща от сорта на „Липсваш ми“ или „Хайде да си поиграем“, неща, които щяха да я накарат да се чувства виновна. Дори две години след безкрайния тормоз на Ангъс прекрасният ѝ съпруг и порастващата ѝ дъщеря я подкрепяха.

Точно затова тя погледна медальона, преди да отиде да се срещне с господин Къркланд — за да си напомни защо въпреки „гениалността“ си работи за човек, който се отнася с нея като с малоумна. Правеше го заради Хари и Кели. Хари винаги ѝ казваше, че някой ден това ще ѝ донесе отплата.

Изглежда, този ден беше днес.

Сега, когато Ангъс и Ранди ги нямаше, някой трябваше да поеме безкрайната работа в лабораторията. Някой трябваше да контролира нещата и да гарантира, че всичко върви безупречно.

Час след инцидента Конъл Къркланд я бе повикал. О’Дойл ѝ предаде заповедта. Тя не харесваше едрия телохранител. Всъщност той я плашеше до смърт. Бе убивал хора — или поне така се говореше. Носеха се слухове, че бил служил в командоска част и веднъж сам-самичък убил осем терористи само с нож.

Тя знаеше, че това, че я викат, може да означава само едно. Хвърли един последен поглед на медальона, затвори го, прибра го под ризата си и почука на вратата на кабинета.

— Влез — извика Конъл.

Тя влезе. Опитваше се да изглежда уверена, но знаеше, че не успява.

— Седнете, доктор Хейс — каза Конъл и махна към сгъваемия стол пред евтиното метално бюро. Тя седна и се взря в студените му сиви проницателни очи.

— Както знаете — започна той, — господин Кул и господин Райт са ранени и няма да могат да се справят със задълженията си поне няколко дни. Реших да ви възложа управлението на лабораторията, докато ги няма. Знам, че има по-старши и по-опитни от вас, но господин Кул се изказва за вас много ласкаво.