Скот Сиглър - Земно ядро

Бяха съвременни.

Или поне част от съвременната епоха — тя по никакъв начин не можеше да класифицира такава невероятна проява на варварщина като „съвременна“. Подобно на онези в Аржентина, тукашните чалтелианци бяха накълцали хората на Джесъп на парчета. Най-голямата човешка останка, която откриха, бе част от бедрена кост с дължина четиридесет и пет сантиметра. Вероника дори намери тънки ивици плат около някои кости. Груба кожена обувка още седеше на един мумифициран крак.

Дори не можеха да преброят колко души са били убити, макар Сони да твърдеше, че са осем, като се базираше на статията във вестника. На Санджи му хрумна идеята да преброят краката (не можеха да използват главите, понеже черепите бяха пръснати на стотици парчета). Дотук бяха намерили дванайсет — седем леви и пет десни. Навсякъде бяха разпилени кости. Сякаш нападателите бяха нарязали телата и бяха играли на мач с останките, докато платото не се бе покрило с кръв, кости и разкъсани органи.

Подобно на кланетата в Серо Чалтел, всички следи от миньорския лагер бяха заровени на два-три метра под земята. Сони бе направо хипнотизиран от откритието.

— Леле! — каза той с нещо като благоговение. — Джесъп не е излъгал. Мината е точно където е посочил. Просто е била заровена!

Вероника не споделяше въодушевлението на Сони.

— Рони! — извика Санджи. — Намерих още един крак. Мисля, че е десен.

Вероника потръпна и за първи път в кариерата си ѝ се прииска да не бе изравяла тайните на тези отдавна умрели и забравени хора.

Зачуди се дали не бе по-добре мъртъвците да продължат да тънат в забрава.

Мак профуча с джипа през лагера, стигна площадката за кацане и спря сред облак прах само на метър от ръба на скалата. Двамата с Конъл скочиха от джипа и се затичаха към хеликоптера. Дългите му перки вече се въртяха.

О’Дойл и Чо тъкмо натоварваха Ранди в хеликоптера. Ангъс вече бе вътре. Около главите и на други места по телата на двамата бе омотана бяла марля, зацапана с кръв. Под лявото око на Ангъс имаше огромна синина. И двамата бяха в безсъзнание.

— Какво стана? — надвика Конъл рева на хеликоптера.

— Една от машините в лабораторията избухна — извика Чо. — Ротационен сепаратор или нещо такова. Измъкна се от оста и се пръсна. Двамата стояха точно пред нея.

— Добре ли са?

— Ще се оправят, но и двамата имат рани по главата, а с това шега не бива. Изпращам ги в болницата „Милфорд Вали Мемориал“.

На Конъл никак не му се щеше да се лиши от Ангъс и Ранди дори за ден, но Чо бе лекар и той не можеше да оспори мнението му. Хеликоптерът се издигна и пое на запад.

— Разследвай инцидента, О’Дойл — каза Конъл. — Виж какво можеш да откриеш. — Струваше му се прекалено голямо съвпадение това, че инцидент в лабораторията отнема двамата му най-добри учени. Може би някоя конкурентна компания ги беше надушила и се опитваше да саботира лагера и да се добере до Плътната маса от друго място в планината.

Ако това бе вярно, значи нямаше много време. Всъщност почти никакво.

Кейла Майърс фокусира бинокъла си и проследи как хеликоптерът се насочва на юг. Това място ставаше все по-интересно с всеки миг. Слаб взрив бе разтърсил лабораторията, а после от покрива заизлиза тънък черен пушек. Азиатецът се втурна вътре веднага след експлозията. Либранд го последва след секунди.

Кейла се шмугна в малкото си скривалище и отново се зае да почиства оръжията си. На пясъка бе разстлано парче плат, а върху него лежеше зареденият ѝ пистолет „Щаер“. Тя си го обичаше, най-вече защото побираше осемнайсет патрона и един в цевта и позволяваше деветнайсет изстрела. Израелският ѝ автомат „Галил“ бе до него. Подобно на много бивши колеги, тя смяташе, че това е най-добрият автомат на света. Обичаше автомата колкото пистолета по същата причина — заради капацитета на пълнителя. Петдесет патрона.

Ръцете ѝ познаваха отблизо всяка част на тези оръжия. Внимаваше много по тях да не попаднат песъчинки, разпилени от вятъра. Тук не можеше да си позволи да не може да разчита на тях. Все повече имаше чувството, че ще ги използва още преди този пустинен сериал да е приключил. Нямаше да има нищо против да ги използва, ни най-малко.

Усмихна се, докато приключваше със сглобяването на безупречно чистия автомат. Щракна пълнителя. Ръцете ѝ помилваха износената дръжка, сякаш нежно милваха кръста на любим. Усмивката ѝ се разшири.

Да. Нямаше да има нищо против.

Залязващото слънце опираше хоризонта. Разтопената му оранжева светлина обливаше планината в плътен тлеещ плам. Два часа след като бе тръгнал на лов, Сони Макгинес най-накрая откри плячката си. Ангъс и Ранди изобщо не знаеха как да прикриват следите си. Сони бе намирал тайните места, скривалища и съкровища на мъже, които бяха господари на пустошта (и които бяха мъртви от век). В сравнение с това бе фасулска работа да намери следите на два лабораторни плъха.