Скот Сиглър - Земно ядро

Изумено се взираше в тайната им. Наистина бяха големи хитреци. Бяха открили друг вход. Докато финансово могъщата корпорация „Земно ядро“ се опитваше да прокопае тунела за милиони долари, Ангъс Кул вече бе намерил вход — вход, който бе запазил в тайна.

Няколко високи зеленикави скали скриваха издадена над пропаст от петнайсет метра каменна площадка. От нея се откриваше изумителна гледка към ширналата се пустош. А в задния край на площадката имаше малък тъмен отвор с неправилна форма, висок едва шейсет сантиметра и широк само метър. Над входа Сони забеляза издълбан във варовика надпис. Разчете дребните букви и кръвта му се смрази.

„С. Андерсън, Д. Надя & У. Иго-мл. 1942“.

Това бе мястото, за което бе писал в доклада си Андерсън. Това бе неговият тунел. Тук бе намерил платинения нож и вероятно това бе мястото, където трите момчета бяха изчезнали. По челото на Сони изби лот, която изобщо не бе от палещата жега.

Тесният вход на тунела приканваше и дразнеше любопитството на Сони като нахакан хулиган. „Хайде — повтаряше му. — Ти да не си пъзльо? Не искаш ли да разбереш какво има тук, а?“ Сони искаше да разбере — може би трябваше да разбере — какво се крие в този тунел.

Тъмната дупка му навяваше лошо предчувствие. Но той наистина трябваше да разбере. Включи фенерчето, поглади индианския амулет за късмет и запълзя по корем.

Отначало имаше достатъчно място, но тунелът бързо се стесни и от пода до тавана останаха само четирийсет сантиметра. В гърдите му пропълзя страх и Сони се насили да диша бавно и да се успокои. Мисълта да се върне бе мамеща, но той знаеше, че ако излезе на дневна светлина, никога няма пак да влезе в този тунел. За нищо на света. Ако искаше да разбере накъде води, трябваше да продължи сега.

Тунелът се стесни още повече и Сони трябваше да обърне глава настрани, за да може да продължи. На два пъти си удари главата в тавана, но не обърна внимание на болката. Под гърдите му имаше мек, подобен на брашно пясък, останал от древна река, която някога бе текла през прохода, бе издълбала този тунел в твърдия варовик и бе оставила прахообразна утайка. От двете страни бе приклещен от грапави стени, сякаш бе затворен в ковчег от варовик. Не се чуваше нищо освен дишането му. Лъчът на фенерчето тромаво подскачаше пред него. За миг Сони помисли, че вижда напред по-широк отвор.

И наистина, след пет-шест метра таванът се издигна почти достатъчно, за да може да се изправи. Той избърса потта от лицето си и тръгна. Стискаше с една ръка фенерчето, а с другата индианския амулет.

Зашари с фенерчето из пещерата. Знаеше, че студентите от „Бригам Йънг“ са вървели по същия път преди повече от половин век. Зловещи бели паяци чакаха неподвижно в мрежите си. Малки щурци с дълги крака и още по-дълги пипала пъплеха по стените и тавана.

Тясното пространство го изнервяше. Злокобното предчувствие, което бе изпитал през първия ден, когато бе дошъл в планината, се върна, но бе още по-силно, по-напрегнато… някак по-осезаемо.

Стигна голяма купчина камъни. Очевидно това място бе древна хлътнатина. В долната част имаше малка черна дупка.

„Тук момчетата са спрели първия път — помисли си. — А когато са дошли пак, никой повече не ги е видял“. Стоеше и трепереше, светлината на фенерчето бе застинала върху отвора. Не можеше да влезе. Трябваше да влезе. Може би злото в тази планина се криеше точно зад тази купчина камъни. Може би демоните на Джесъп го чакаха зад процепа, чакаха да провре проклетата си любопитна глава, чакаха, за да го сграбчат и да го завлекат в някакво неизвестно ужасно място.

„Я се стегни, страхливо старче. Трябва да видиш какво има оттатък, иначе само за това ще мислиш до края на дните си.“

Легна, промуши се покрай един голям кръгъл камък и се запровира през процепа. Изправи се разтреперан, студен ужас го заля на огромни вълни.

Лъчът на фенерчето му обходи стените на тунела и се спря на малка рисунка с въглен. Единствената рисунка, която бе видял досега. И тя го заплени. Приличаше на примитивно слънце. Шест вълнообразни лъча тръгваха от централната окръжност и може би символизираха топлината на слънцето. Рисунката бе съвсем проста, но в нея имаше нещо странно. Много странно. Сони не можеше да определи какво и точно сега изобщо не го беше еня — изведнъж изпита безпогрешното чувство, че не е сам.

Паниката го погълна така, както змия поглъща птиче яйце. Той се хвърли обратно към процепа и запълзя колкото можеше по-бързо.