Скот Сиглър - Земно ядро

Подробната карта на Ангъс ѝ подсказа откъде да започне. В нея откри област, осеяна с аномалии. Плътни обекти изпъкваха на фона на скалите и пръстта. Тази област на картата се оказа малко естествено плато.

Охраната на „Земно ядро“ с лекота премести радара на 1300 метра нагоре в планината и намести оборудването на платото. Конъл не искаше от тях да помагат и затова двамата със Санджи носеха само личните си вещи. Планината се извисяваше над долината Уа-Уа, но склонът не бе толкова стръмен и не се нуждаеха от екипировка за катерене.

— Рони — каза Санджи. — Ела да видиш. — Извърна се от изумителната гледка и погледна към малкото плато. Санджи бе клекнал пред един монитор „Сони“, на който имаше данни от РПЗ. Бяха минали през този район само преди пет минути и той гледаше как програмата на Ангъс компилира данните.

Санджи, който бе изградил кариера като брилянтен биолог в лабораторни и полеви условия, копаеше в пръстта и очевидно бе въодушевен повече от всякога. Катеренето го бе изтощило (тя наистина трябваше да го накара да влезе във форма), но идеята да разкрие артефакти го бе възбудила.

Тя заобиколи оборудването, застана зад него и погледна над рамото му. Портативният екран бе поставен върху един голям камък. Санджи движеше мишката по зелена подложка с логото на „Земно ядро“, която изглеждаше съвсем не на място насред камъните и пръстта. Образът на екрана отразяваше движенията му. Вероника видя на екрана множество ярки заострени обекти на кафяв фон.

— Компютърът отчита обичайните данни и ги отменя — каза Санджи. Искрящо белите му зъби проблеснаха на слънцето. — Тези сигнали се отразяват в различни нюанси на кафявото. Жълтите петна са аномалиите. Ангъс го е програмирал да отбелязва внимателно всичко с линейна форма.

Вероника не вярваше на очите си. Появиха се стотици двуизмерни изображения. Повечето бяха просто жълти петна, но въпреки това тя ясно можеше да различи някои предмети: човешка тазова кост, тиган, счупена кирка, може би половинка от нож с формата на полумесец, дори стар револвер. Екранът на РПЗ показваше карта, с указания къде да се копае.

— Това е изумително! — В края на изображението се виждаше черен фон, който контрастираше със светлокафявото и жълтите артефакти. Тя посочи черната рамка. — Какво е това?

— По този начин програмата показва незасегнатата земя — Отговори Санджи. — Кафявото символизира засегнатата, която не е толкова плътна, колкото черните области.

Черното ограждаше единствено периметъра на платото — по-голямата част от мястото, където се намираха в момента, бе засегната. Тя се намръщи — сети се за първото място в Серо Чалтел, където бе открила отдавна заровените останки от клането. Имаше лошото предчувствие, че са намерили нещо подобно.

— Е, това няма да се изкопае само — каза сухо. — Да започваме.

Всички се размърдаха. Тръпката на откритието се лееше от Вероника и Санджи като из ведро и заразяваше работниците на „Земно ядро“.

След петнайсет минути разкопки опасенията ѝ се потвърдиха.

Конъл последва Мак в мината, като внимателно имитираше стъпките на австралиеца: съзнаваше, че над главите им са надвиснали милиони тонове варовик. Слабата светлина затрудняваше вървенето. Мястото го изуми. Отдавна не беше стъпвал в мина и бе забравил колко подробен е този процес.

Конъл знаеше, че работата му е да открие находището, да намери необходимите хора и да финансира мината. Нещо като да сложи всичко това в миксер и да направи пюре. Той се занимаваше с документи и манипулиране на хора. И макар да бе изключително вещ в тези умения, истински се възхищаваше от хората, които създаваха мините — хора като Мак.

Мак го водеше през обезопасените места в мината, като непрекъснато се обръщаше, за да се увери, че е близо до него. Конъл се удивляваше на лекотата, с която австралиецът се движеше в каменните недра. Това бяха все дребни неща — как Мак не поглеждаше към земята, но въпреки това никога не стъпваше върху разклатен камък, как каската му седеше прилепнала към главата, докато тази на Конъл непрекъснато се свличаше независимо колко пъти я нагласяше.

— Внимавай къде стъпваш, Къркланд — каза Мак и гласът му отекна в грапавите каменни стени. — Тук няма много опора. Вертикалната галерия е точно отпред.

Миризма на газ и дизел изпълваше дългия тунел. Дълъг хоризонтален тунел — наречен хоризонтална галерия — водеше от входа към вертикалната галерия. Хоризонталната галерия се намираше на около седемдесет метра от лагера, дванадесет метра по-високо, така че наклонът бе доста стръмен.