Скот Сиглър - Земно ядро

Служеше под командването на О’Дойл от две седмици, но никога не го бе виждала да се държи така нервно и притеснено. Носеха се слухове, че бил служил в някакъв секретен отряд и бил получил Бронзова звезда. Виждала го бе единствено като професионален войник, при това доста избухлив. Сега седеше на масата и се притесняваше като ученик, който се опитва да покани момиче на среща.

— Всъщност не толкова като бойци — измънка О’Дойл. — Може би по-скоро като мъж и жена.

Това бе по-скоро въпрос. Либранд чак се ококори. Почувства как кръвта нахлува в лицето ѝ. Патрик О’Дойл се интересуваше от нея . Никой не се бе интересувал от нея по този начин след гимназията, а и тя самата не се интересуваше от никого, откакто бе убила онези в Афганистан. Но сега се интересуваше. И то много.

— Ами добре — каза тя изчервена и сгорещена.

— Много непрофесионално е от моя страна да ти говоря такива неща — каза О’Дойл; продължаваше да гледа масата, сякаш не смееше да я погледне в очите. — Само да ти кажа, че не съм от онези, които очакват да проявяваш интерес. Не искам да пораждам усещане за сексуален тормоз, като се има предвид, че съм ти шеф и така нататък.

Либранд поклати глава.

— Не, няма проблем. Искам да кажа, не се тревожи за това. Не е в стила ми. Стига това да не повлияе на работата ни заедно. Никога не съм молила за услуги и не смятам да започвам сега.

О’Дойл кимна.

— Разбирам.

Все още зачервена, тя му се усмихна. Усмихна му се, макар ясно да съзнаваше, че зъбите ѝ не са хубави, униформата ѝ е потна, а тялото — прекалено мускулесто. Изглежда, Патрик не обръщаше внимание на тези неща.

Най-накрая той я погледна в очите и отвърна на усмивката ѝ.

Ангъс се наслаждаваше на облекчението, което донесе нощният ветрец. Луната блестеше в цялото си великолепие и превръщаше пустата кафява Местност в сребрист пейзаж, загадъчен и прекрасен. Душата му намираше покой сред чистия въздух и тихия вятър.

Отново насочи вниманието си към предстоящата задача и активира най-новото си изобретение. Устройството бе с форма на трийсетсантиметрова пирамида и имаше четирикилограмов лост, който се удряше в прашната земя на неравни интервали. Наричаше се „ударник“ и изпращаше в почвата сеизмични вълни.

Ангъс провери сателитната връзка с лаптопа си, отчете координатите и програмира ударника. Малкият зелен екран на уреда показваше 113°75′22″ г.д., 38°23′15″ г.ш., 1821 м. Той откачи кабела, който свързваше ударника с компютъра и една малка сателитна антена.

Извади от джоба си друга малка машина. Приличаше на калкулатор с шип в долната част. Той я наричаше „локатор“. Чувствителният приемник улавяше ритъма от отделните ударници, изчисляваше разликата във времето между сигналите и използваше тези разлики, за да триангулира местоположението. Ангъс заби шипа на локатора в пясъка и зачака. Черните цифри на екрана на локатора ясно се открояваха на зеления екран.

Ударникът, който току-що бе програмирал, бе една от точките на шестоъгълник с ширина 16 километра. В останалите пет точки ударниците вече бяха поставени. Той ги бе програмирал да се включат в 03:00, 03:05 и 03:10, за да провери и изпробва цялата система. Погледна си часовника. Точно в 08:00 лостът на ударника затропа в сложен ритъм по земята. Съобщението бе на прост двоичен код — езика, който се използва от компютрите — и даваше идентификационния номер на ударника и координатите му. Двоичният код се превръщаше лесно в сеизмични сигнали. Всеки удар траеше десета от секундата, като един удар бе единица, а два удара — нула. Ангъс нетърпеливо погледна екрана на приемника. Чакаше да се получат и обработят сеизмичните сигнали от шестте ударника.

На екрана на локатора светнаха цифри: -113°75′22″ г.д., 38°23′15″ г.ш., 1821 м.

Той измъкна приемника от пясъка и затича на юг, надолу по склона, и след четири минути отново заби шипа на локатора в земята. Бе твърде далеч от ударника, за да го чуе как експлодира в 03:05, но приемникът улови малките сеизмични вибрации. Ангъс се усмихна, когато на локатора се изписа: -113°75′21″ г.д., 38°23′15″ г.ш., 1784 м.

Работеше идеално и даваше географската ширина и дължина, както и височината в метри.

Не бе достатъчно чувствителен за измервания на близки разстояния, но районът, който щяха да изследват с Ранди, бе с диаметър осем километра и дълбочина около пет. При такива разстояния новата навигационна система наистина щеше да е полезна.

Ангъс извади от колана си едно уоки-токи и самоделния му заглушител. Заглушителят променяше шифъра на всеки десет секунди. Уоки-токито на Ранди имаше същата схема на шифриране и сигналът можеше да се разчете само от него. Бе невъзможно да се разбие променящата се схема на шифриране, тоест комуникацията бе напълно безопасна. Понякога Ангъс изумяваше дори себе си.