Скот Сиглър - Земно ядро

Сони Макгинес седеше с кръстосани крака в тъмната лаборатория и спокойно си пийваше във великолепната вечер. Знаеше, че Ангъс и Ранди скоро ще се върнат.

Помисли си, че тези момчета са отишли да намерят нещичко за себе си. Може би се надяваха да открият прилична жила, а после да скрият рудата в лабораторията като катерици, които се готвят за зимата.

Въпреки това трябваше да намерят начин да изнесат рудата от лагера незабелязано. Сони нямаше такъв проблем. Трябваше само да събере десет-петнайсет килограма от най-добрата руда, до която можеше да се добере, да се отдалечи на два-три километра и да я зарови. Винаги можеше да се върне след година и да я изрови. Можеше да повтаря това, докато не събере сто-сто и трийсет килограма. Ако се съдеше по средствата, които „Земно ядро“ хвърляше по проекта, да не говорим за робовладелческия подход на Конъл, рудата наистина трябваше да е с висока концентрация. Ако извадеше късмет, сто и трийсет килограма руда можеха да му донесат още десет унции платина. В най-добрия случай това означаваше още 85 000 долара. Определено си заслужаваше да пожертва няколко часа сън, а кой знае — можеше да намери и повече.

Погледът му бе привлечен от някакво движение. На сребристата лунна светлина видя Ангъс и Ранди тихо да се промъкват покрай Чо Такачи и да се приближават към лабораторията. Минаха само на три метра от него. Придвижваха се тихо, но щом влязоха в лабораторията, чу приглушения им кикот. Със сигурност бяха открили нещо тази нощ.

Утре през нощта Сони щеше да разбере какво са намерили. Изправи се и безшумно тръгна към Чо, пристъпваше по пясъка като полъх в пустинята.

— Каква игра играеш, хлапе?

Чо рязко се извъртя с изваден пистолет.

— Сони! — Свали пистолета. — Изкара ми акъла. Как, по дяволите, дойде, без да те чуя?

— Стар златотърсачески трик, хлапе. Може да те науча някой път. — Сони махна към лабораторията.

— Каква игра играеш с онези двамата?

— Каква игра? — попита Чо с най-невинната си физиономия.

— Стига си се преструвал. Гледам ви от три нощи, гледам как ги оставяш да влизат и излизат от лагера все едно си въртяща се врата. Не се тревожи, няма да кажа на никого.

Чо погледна за миг Сони и разбра, че са го хванали на местопрестъплението. Прибра пистолета и отметна дългия черен перчем от очите си.

— Добре — каза той примирено. — Не е кой знае какво. Просто ми плащат да гледам на другата страна, докато се измъкват по време на моята смяна. Винаги се връщат, преди да е приключила.

— Знаеш ли къде ходят?

— Нямам представа. Не можеш да ме виниш, че искам да изкарам нещичко допълнително, нали? — Чо му отпрати най-очарователната си усмивка.

— Изобщо не мога да те виня — отвърна Сони, странно горд от капиталистическия му начин на мислене.

— Но утре вечер ще се измъкна след тях. И нищо няма да ти плащам. Което е цената за това, че ще си държа плювалника затворен. Съгласен?

— Естествено — каза Чо видимо облекчен. — Мислиш ли, че са замислили нещо?

— Да.

— Мислиш ли, че мога да участвам заедно с теб?

Изглежда, Чо се интересуваше най-вече от парите. Без значение как ги получава. Сони се възхити на това качество.

— Може, зайче. — Усмихна му се. — Може. Ще ми е от полза една здрава гърбина, преди да приключа с всичко това. Ще се видим утре вечер. — Обърна се и тръгна към военната барака, като остави Чо на въжделенията му за финикийски знаци.

Четири часа след завръщането на Ангъс и Ранди в лабораторията Вероника Рийвс се взираше в безкрайната пустиня. Очите ѝ едва виждаха поразителната красота на утрото. Намираше се на триста метра нагоре в планината. Сухият пейзаж се простираше на километри пред нея, но тя мислеше единствено за възможността, която ѝ се предоставяше благодарение на ножа и безграничните технологии на „Земно ядро“.

Сякаш бе умряла и бе отишла право в рая. Мичиганският университет бе един от водещите центрове за археологични изследвания на света. В технологичен аспект обикновено тя имаше щастието да работи с най-новото оборудване. Поне така бе смятала. Истината бе, че беше използвала допотопни боклуци.

Най-добрите радари за проникване в земните пластове, за които бе чувала, достигаха дълбочина сто и петдесет метра и то само в случай, че земните пластове отговарят на определени условия. Портативният РПЗ на Ангъс проникваше на дълбочина, близо пет километра — независимо от състава на земните пластове. Освен това бе по-точен от всичко, което бе виждала, особено в рамките на деветдесет метра.