Скот Сиглър - Земно ядро

Очите на Катерина се разшириха от изненада.

Конъл погледна в една кафява папка.

— Ангъс ви смята за най-добрия член на екипа си заедно с господин Райт. Ще го цитирам: „Доктор Хейс спазва безукорна етика в работата си и никога не се оплаква, когато ѝ възлагам допълнителни задачи. Знам, че когато други от екипа са на края на възможностите си, тя ще свърши работата. Поради това я товаря с твърде много работа и въпреки това тя изпълнява всяка задача, която ѝ възлагам. Мога само да я похваля, като кажа, че след пет-шест години тя може да бъде почти толкова добра, колкото съм аз самият в момента“. — Конъл остави папката ѝ я погледна.

Катерина изведнъж осъзна, че е зяпнала. Затвори уста.

— Аз… много съм поласкана. Не знаех, че има толкова добро мнение за мен.

— Ами така е — отвърна Конъл. — А след като прочетох този доклад, моето мнение е също толкова добро. Значи сега отговаряте за лабораторията. Уведомете останалите от екипа за решението ми. Това ще ги разстрои, но не ме интересува. Очаквам да се справите с това и лабораторията да заработи с пълна сила до утре сутрин. Не желая да ме информирате за нищо, освен ако не откриете нещо много интересно. Сега, ако не възразявате, имам доста работа. — Конъл сведе поглед към книжата на бюрото си и започна да пише.

Катерина примигна, изумена от разговора и най-вече от краткостта му. Просто така тя изведнъж отговаряше за цялата лаборатория. Стана и излезе. Конъл Дори не вдигна глава, докато тя затваряше вратата.

Работа на терен в най-голямото находище в историята на компанията — а тя бе отговорник . Искаше ѝ се да изтича до телефона и да се обади на Хари, но това не беше позволено. Е, той скоро щеше да разбере. Сега по-неотложни неща изискваха вниманието ѝ. Това бе нейният шанс да се издигне в йерархията, нейният шанс да бъде забелязана.

Ако колегите в лабораторията мислеха, че Ангъс е строг шеф, още нищо не знаеха. Тя може би разполагаше само с няколко дни, най-много седмица, за да извлече максимума от тази възможност. И нямаше да я остави да ѝ се изплъзне.

Въодушевлението на Вероника до голяма степен се бе върнало, но тя не можеше изцяло да заличи стаеното си възмущение. Внушително бе единствената квалификация, която можеше да даде на откритието — то просто нямаше равно по обхват и въздействие.

Защо тогава се чувстваше така, сякаш е прегрешила? Сякаш… е ограбила нечий гроб? Бе разкопала десетки места, бе изровила останките на стотици човешки същества. Защо тогава това плато бе различно? Не можеше да си отговори на този измъчващ я въпрос, но нямаше да се остави това да я спре.

Това откритие щеше да я направи известна.

Фактът, че една култура от Огнена земя отпреди 9000 години е мигрирала в Северна Америка (или може би обратното — тя нямаше представа), сам по себе си бе поразителен. Фактът, че мистериозната култура бе оцеляла до края на деветнадесети век, напълно я изумяваше. Но на този етап тя нямаше никакви съмнения. Гробницата в лагера на Джесъп до такава степен приличаше на кланетата в Серо Чалтел, че Вероника със сигурност знаеше, че са дело на една и съща култура.

С помощта на Сони тя бе сглобила историята на клането в лагера на Джесъп. Хората на Джесъп бяха взривявали и извозвали камъни месеци наред. Най-вероятно чалтелианците бяха решили, че миньорите ги нападат. Или може би бяха засегнали някакъв аспект от религията им. Каквато и да бе причината, миньорската работа беше предизвикала масова атака. Чалтелианците дори бяха разрушили мината и срутването бе изпълнило галерията с тонове скали. За външния свят от мината не бе останала и следа.

Със Санджи извадиха на бял свят кирки, тасове, инструменти, револвери и десетки други обичайни за Дивия запад сечива. Дори намериха два коня. Поне смятаха , че са два — разчленените останки правеха предположението трудно.

Бяха слезли от платото по една отъпкана пътека към пустошта. Използваха РПЗ, за да сканират големи райони, без изобщо да се налага да копаят. На сто и осемдесет метра от мястото на клането намериха още една жертва и коня ѝ — убити и заровени, вероятно там, където бяха паднали, докато са се опитвали да избягат. Без помощта на радара за проникване в земните пластове тя щеше да подмине района. Повърхността по никакъв начин не издаваше тайните, които се криеха отдолу.

Вероника изчетка праха от един човешки череп, като внимаваше да не повреди мумифицираната кожа и косата. Черепът бе пукнат, вероятно с камък. От вътрешната му страна имаше дълги драскотини. Сякаш някой бе забил нож в отворената рана и яростно бе разбъркал мозъка. Тя въздъхна, невярваща и изумена от извращението на тази изгубена култура.