Скот Сиглър - Земно ядро

Надолу по пътеката се чу суматоха. Тя вдигна поглед от четката и черепа и погледна Санджи, който леко почукваше по монитора на радарната система. Изглеждаше объркан, както и двама от служителите на „Земно ядро“, които свиха рамене и продължиха да натискат някакви бутони.

Вероника внимателно остави черепа и тръгна към тях по скалистата пътека.

Санджи я погледна озадачено и каза малко разочаровано:

— Изглежда, машинката не работи.

— Не, сър, машината си работи — отговори един от техниците.

Санджи обаче поклати глава в знак на несъгласие.

Вероника погледна монитора. Санджи движеше мишката по целия екран и образът се местеше напред-назад. Тя се намръщи, като видя причината за объркването му. Кафявото символизираше засегнатата почва, по вертикалната линия бе оградени в черно от двете страни. И водеше право надолу.

— Какъв е мащабът, Санджи?

— Точно затова казвам, че нещо не е както трябва — каза той възмутено. — Два сантиметра и половина на екрана отговарят на осемстотин метра. Ако изчислим в този мащаб, кафявата линия се, спуска надолу близо пет километра, дори по-надолу от обхвата на тази машина.

— Значи имаме вертикална галерия, която се спуска пет километра?

— Не, не галерия. Линия. Очевидно линията тръгва точно оттук и доколкото виждаме, се простира в двете посоки.

Вероника погледна данните. Ако бяха верни, наистина имаше линия с ширина шейсет сантиметра, която се спускаше надолу цели пет километра. Сякаш някой бе изкопал тесен ров и после го бе запълнил. Тя погледна планината и очите ѝ проследиха пътя на предполагаемата линия.

Изведнъж остана поразена, сякаш се бе блъснала в стъклена врата.

Чудеше се как не го е забелязала по-рано. От мястото, където се намираха, се виждаше линия. Не на земята, а в скалите, които я ограждаха. Големите камъни приличаха на разполовени, сякаш самата линия ги бе разделила и половинките бяха паднали настрани. На някои места камъните си стояха изправени и между тях имаше разстояние. Приличаха на гигантски варовикови подпорки за книги.

Погледна зад себе си и проследи същата линия на другата страна. От това място можеше да се вижда на няколко километра. На някои места камъните бяха цели, но повечето бяха разсечени като с бръснач чак до низината. Голяма част от линията бе прикрита от свлачищата и ерозията, но те не можеха да я скрият цялата. Тя просто бе твърде голяма.

Вероника погледна Санджи, който също се взираше вцепенен по цялата дължина на линията. Бе видял същото. Стояха и мълчаха — двама висококвалифицирани учени, които се опитваха да разберат какво означава всичко това.

Конъл излезе от офиса и мина покрай столовата. Отвътре се чуваха музика и смях. След като цяла седмица бе гледал как миньорите работят на двойни смени, а лаборантите не спят по цели нощи, той просто реши да спре да се държи като гадняр. След един бърз телефонен разговор пристигна хеликоптер, натоварен с бира, твърд алкохол и стереоуредба. Беше време персоналът да празнува.

Галерията бе завършена.

Когато бе с тях в лагера и ставаше свидетел на стреса и безсънието, не бе същото като да дава заповеди от разстояние. На хартия хората представляваха абстрактна статистика. Очи в очи бяха… просто хора. Конъл започваше да осъзнава какъв голям гадняр е станал след смъртта на жена си.

От уредбата гърмеше „Магистрала към ада“ на AC/DC, прозорците на столовата хвърляха светлина по пясъка пред сградата. Сенките на хората вътре подскачаха и светлината трептеше, сякаш оживяла. Конъл продължи, без да забавя ход и без да поглежда вътре.

Бе инструктирал Мак да предостави на екипа алкохол и уредбата и да направи купон (не стана нужда да му го повтаря). Успешният завършек на една трудна задача заслужаваше награда. За първи път от създаването на лагера екипът имаше възможност да се отпусне. Утре сутринта щяха да прокопаят късата хоризонтална галерия към системата от тунели. Ако не възникнеха непредвидени пречки като подземни води или отровни газове, от които досега нямаше и следа, щяха да достигнат Плътната маса след ден. Най-много два.

Музиката и смехът се изливаха в нощта. Той стигна тоалетната до столовата. Бе стоял в офиса си цели шест часа: бе преглеждал доклади, бе чертал планове и се беше свързал с Барбара. Дори не бе отишъл да вечеря. Нямаше значение — не пропускаше хранене за първи път.

Докато посягаше към вратата на тоалетната, тя се отвори и отвътре излезе Вероника Рийвс. Ахна изненадано и машинално постави ръка на гърдите му, за да не се блъсне в него. И веднага я отдръпна, сякаш допирът до него ѝ бе неприятен. Вратата на тоалетната се затвори зад нея.