Скот Сиглър - Земно ядро

Освен това знаеше, че има втори вход. Искаше да каже за това на Конъл, но просто не можеше — тази информация бе прекалено сладка, за да я даде безплатно. Може би щеше да успее да сключи сделка с Конъл — да покаже втория вход, в замяна на което да му оставят един процент от приходите на мината. Възнамеряваше обаче да уреди нещата по телефона, защото сега просто щеше да си плюе на петите.

Стегна си багажа. Утре сутринта щеше да говори с Конъл и да поиска разрешение да си тръгне, Конъл държеше ключовете от джипа му, както и ключовете от всички автомобили в лагера. Голяма работа. Щеше да си вземе ключовете по един или друг начин. Трябваше да се махне. Надяваше се да успее да убеди Чо да тръгне с него — хлапакът имаше голям потенциал и Сони не искаше да пострада.

Дори това обаче нямаше да го спре: дълбоко в душата си той знаеше, че ако се забави още малко, Погребалната могила ще пипне и него.

20:15

Нощният ветрец значително намали жегата, но Конъл продължаваше да се поти. Стоеше на входа на хоризонталната галерия и държеше телефона, който служеше за връзка с дъното на шахтата три километра по-надолу.

Миньорите в тунелите продължаваха търсенето на Брайън Янсон. Мак бе продължил напред към Плътната маса по заповед на Конъл и бе открил голяма пещера, а в нея нещо съвсем неочаквано. Отне му четиридесет и пет мъчителни минути, за да се върне до асансьора и да се обади по телефона.

— Трябва да слезеш да го видиш с очите си. — Въодушевлението не успяваше съвсем да скрие изтощението му. — Не се шегувам. О’Дойл е при мен и също настоява. Най-добре доведи и професорите.

— Да не си полудял, Мак? — възкликна Конъл и това привлече погледите на работниците, които извозваха изкъртени камъни от галерията. — Нали знаеш какво ще направят, ако го видят?

— Няма значение какво ще направят, Къркланд. Сключили сте сделка.

Мак нямаше нужда да казва нищо повече. Беше прав. Конъл бе обещал на Вероника, че ще я информира за всичко, което откриват, и щеше да удържи на думата си въпреки факта, че това, което бе намерил Мак, можеше да ѝ даде възможност да затвори мината.

— Добре — каза Конъл. — Слизам с професорите. Някаква следа от Янсон?

— Никаква, приятелю. Ще разположим първия базов лагер в новата пещера, а след това ще се върна с новите хора да огледам тунелите около пропастта, в която изчезна Янсон. Сега там има шестима, но те смятат, че не могат да претърсят целия район в разумен срок.

— Нали ти казах да продължаваш напред, Мак.

— Вярно, каза ми — отвърна Мак. — Но според картите на Ангъс в този район има около трийсет малки тунела. Хората, които са там, казват, че придвижването е трудно и това ги бави. Според мен трябва да съсредоточим всичките си хора там. О’Дойл току-що ми каза, че е открил кръв в пропастта. Янсон явно е ранен. Ако още е жив, времето му изтича.

Конъл се облегна на стената на галерията и забарабани с пръсти по грапавия варовик. Искаше Мак да продължи напред, но не можеше да го кара да изостави един от хората си.

— Дай ми О’Дойл. — Изчака докато си предадат телефона.

— Господин Къркланд? — каза О’Дойл.

— Да.

— Това е изумително. Никога не съм виждал нещо подобно.

— Чух за откритието, господин О’Дойл. Какво става с Янсон?

— Още нищо, сър, но продължаваме да търсим. Нещата стават бавно, тъй като трябват четирийсет и пет минути, за да се доберем до телефона.

Конъл усети нещо в гласа му, сякаш не си бе изяснил някаква подробност.

— Какво открихте, господин О’Дойл?

— Слязох в пропастта и открих петно кръв на стената.

— Какво разбра от него?

— На шейсет сантиметра от пода е. От разплискана кръв. Определено не е от човек, който е паднал и си е ударил главата. Прилича ми на дълбока рана от промушване с нож.

— Смяташ, че кръвта е на Янсон?

— Да, освен ако не е ранен някой друг. Има и още нещо, но предпочитам да ви го кажа лично. Не мисля, че трябва да ви го казвам по тази линия.

— О’Дойл, безопасно ли е да се доведат професорите?

— Да, сър, безопасно е. Добре въоръжени сме. Ако някой наистина е нападнал Янсон, има огромна разлика между невъоръжен човек със счупен крак и четирима добре обучени бойци с автомати. Вижте, сър, Мак настоява да продължим да Търсим Янсон, но вие трябва да слезете възможно най-бързо. — О’Дойл замълча, сякаш не искаше да съобщава повече лоши новини. — Някой… някой ни е изпреварил — каза той накрая.

Конъл не отговори. Загледа се разсеяно в един камък на земята. Умът му сякаш не можеше да приеме думите.