Скот Сиглър - Земно ядро

Конъл въздъхна. По-добре беше да им каже, и без това щяха да разберат.

— Както вече знаете, един миньор, Брайън Янсон, изчезна. Имаме основание да вярваме, че тук долу има още, някой. Този някой може да е ранил или дори убил Янсон. Трябва да изведем всички на повърхността веднага.

Вероника не отговори нищо. Може би изведнъж осъзна колко опасна може да се окаже ситуацията. На три километра под земята — и само един изход. Веднъж и тя да спре да приказва, отбеляза Конъл.

Шумът от асансьора вече бе по-силен — звук, който обещаваше безопасност. Конъл пак провери часовника си, после отново погледна в асансьорната шахта. Стори му се, че вижда дъното на асансьора високо горе.

01:32

Катерина, Ахмед и Кук тичаха към шахтата. Краката на Катерина протестираха, дъхът ѝ излизаше на изгарящи пресекулки — да, трябваше да влезе във форма, щом всичко това приключеше. Бе прекарала твърде много време на дупето си в лабораторията.

Усети тътена, преди да чуе ужасния стържещ звук на падащи камъни. Опита се да спре, но земята под краката ѝ се люшна и тя падна. Остра болка я прониза в коляното. Вдигна глава и видя, че Ахмед тромаво се изправя. Кук ѝ помогна да стане и отново се втурнаха напред.

В галерията отпред се понесоха странни шумове, като от удряне на метал и камък. Идваха към тях. Чуха се и други шумове, които тя не можеше да определи точно, но които смразиха душата ѝ. Ако вече не се бе затичала напред с другите, щеше да се обърне и да се затича обратно.

Това щеше да е най-умното нещо в живота ѝ.

Но за Катерина Хейс бе твърде късно.

01:39

Грохотът на слизащия асансьор заглуши всички други звуци и Конъл не чуваше нищо освен стърженето на механизма и скърцането на метал. Нищо необичайно.

Нищо, докато не се чу шумът.

Всички разговаряха нервно и чакаха асансьора. „Шумът“ бе внезапно остро стържене на метал, което отекна продължително в дългата шахта. Разговорите моментално секнаха. Измина кратка секунда, в която всички чакаха, извърнати към асансьорната шахта, за да видят причината за шума.

Конъл пръв видя опасността. Асансьорът наистина слизаше, но доста по-бързо от обичайното и килнат на една страна; стържеше по гладката стена на шахтата и хвърляше ярки оранжеви искри.

— Бягайте! — изкрещя Конъл, обърна се и изтича настрани. Този път никой нищо не каза; всички просто се обърнаха и лудо хукнаха към тунела.

О’Дойл и Лашон ги пуснаха да минат пред тях. В следващия миг О’Дойл осъзна, че са с човек по-малко, и изкрещя:

— Фриц!

Фриц още спеше и не усещаше шума и опасността. Очите му примигнаха и той едва вдигна глава. О’Дойл се втурна напред, но по-младият Лашон бе по-бърз и взе шестте метра до асансьора на дълги мощни скокове.

Асансьорът се бе откачил от въжето и се свличаше надолу. Една от страните му задираше стената и изпълваше тунела с ужасно оглушително стържене на метал о скала. Усилени от тясното пространство и каменните стени, звуците наподобяваха вой на демон, който изскача от ада.

— Не, Лашон! — извика О’Дойл, но беше твърде късно. Точно когато високият мъж стигна до Фриц и прехвърли ръка около кръста му, асансьорът се заби в дъното на шахтата. Пет тона метал удариха земята като бомба.

Земята потрепери. От тавана се посипаха камъни, облаци пръст и прах изпълниха тунела със задушаващ мрак.

01:40

Кейла насочи бинокъла към входа на хоризонталната галерия. Нямаше следа от пазача и двамата учени. Огледа и лагера, но не видя нищо необичайно. Изтощените миньори се прибираха в бараката. Почти всички спяха, с изключение на четиримата пазачи, които патрулираха с автомати HK416 с по 30 патрона.

Очевидно времето на игрите бе приключило. Трябваше да е изключително внимателна, ако се наложеше да се върне в лагера. Дотук всичко бе просто забавна игра, но ако сега допуснеше и една грешка и някой откриеше огън, щеше да е мъртва на секундата. Това правеше играта много по-трудна. Пак насочи бинокъла към хоризонталната галерия. Там ставаше нещо интересно. Нещо наистина интересно.

01:41

Катерина куцукаше след Ахмед и пазача — болката в коляното я забавяше.

Някъде напред пазачът изкрещя от страх и почна да стреля. Грохотът раздра въздуха. Бе толкова силен, че тя запуши уши с ръце, стисна очи и запищя. Стрелбата изведнъж спря — и нещо топло и мокро изпръска лицето ѝ. Тя го избърса и отвори очи.

Беше кръв.

Втренчи се в изцапаните си в червено ръце. Не знаеше дали е кръвта на пазача, или на Ахмед — и така и не успя да разбере. Вниманието ѝ бе привлечено от шум някъде отпред. Шум на изсъхнали листа, които се носят по бетонен тротоар.