Скот Сиглър - Земно ядро

Зачака сигналите да се прояснят.

10:18

Вероника стискаше заглушителя. Бръмченето му отекваше под купола. Всичко я болеше. Чувстваше се така, сякаш е понесла целия свят на плещите си. От огледалната повърхност на сферата падаха объркани сребристи буболечки. Някои тупваха на пода, други изчезваха беззвучно в шахтата. Трети се щураха безцелно, объркани от самоделното радио на Ангъс.

Куполообразната стая бе безупречно чиста. Очите на Вероника не откриваха и една песъчинка или кал освен тази, която бе оставила самата тя. Всеки детайл на съоръжението блестеше като нов, сякаш не бе стоял единайсет хиляди години в очакване на геноцидния враг на скалоподите, в очакване на страшния съд. Този враг го нямаше никакъв, но тя, Вероника, бе готова да сложи точката.

Всичко тук беше чуждо . И скалоподите, и сребристите буболечки, и корабът. В тези тунели нямаше нищо освен смърт. Расата на скалоподите всъщност бе загинала преди безброй хилядолетия заедно с планетата им, на светлинни години оттук. Тази група, това племе в планината Уа-Уа, бе избегнало гибелта, но бягството им бе мимолетно. Не можеха да оцелеят. Нямаха достатъчен генофонд, Санджи го бе казал това — или нещо от този род. Беше време племето от Уа-Уа да се присъедини към предците си. Тя прехвърли този вид от списъка със застрашени от изчезване в списъка с такива, които трябва да бъдат унищожени. Да, унищожени.

Тръгна към контролния панел — разпозна го от изображението в нишата. За миг се усъмни — изглеждаше твърде сложен. Но пък колко сложен можеше да е? Старите скалоподи бяха нагодили всичко така, че потомците им да могат да оцелеят с елементарни усилия. Сребристите буболечки се грижеха за реколтата и за цялата поддръжка. Законите и религията бяха изобразени по стените. Имаше пиктограми, в случай че писмеността изчезне, заради намаляващия и заболял генофонд.

Представи си как се е случило всичко. Най-вероятно първите хиляда години бяха минали добре, скалоподите бяха живели щастливо в новия си дом и бяха учили децата си на история, език, технология и може би дори изкуства. Второто и третото хилядолетие сигурно също бяха преминали в мир и спокойствие. След това нещата неизбежно се бяха променили.

Никоя технология, независимо колко е напреднала, не може да трае вечно. Запасите резервни части бавно се бяха стопили и накрая не бе имало как сложните машини да се поправят. Със сигурност напредналата раса на скалоподите бе намерила начини да заобикаля проблема, но с течение на хилядолетията машините просто бяха спрели да работят. В началото само шепа, някоя дребна система тук-там, но достатъчно, за да започне ефектът на доминото. Верижна реакция, с течение на времето блокирала цялата система.

Децата на скалоподите бяха израснали, без да познават нищо освен пещерите. Историите за пътувания в космоса и далечната родна планета се бяха превърнали в легенда. Компютрите и средствата за обучение — в безполезни купчини желязо. В края на краищата голяма част от историята на Земята също бе забравена, вали така. Дори голяма част от историята на Съединените щати бе потънала в пролуките на времето, а държавата бе само на 235 години. Какво можеше да се помни след единайсет хиляди ?

Старите скалоподи сигурно бяха забелязали постепенното рухване на своето общество, може дори да го бяха предсказали. Последните технологични знания сигурно бяха довели до превръщането на сребристите буболечки в машини-роби, които могат да се грижат за реколтата, да изкопават подземни градове, да разузнават, да съхраняват в паметта си прости програми и да поддържат скалоподите живи.

На определен етап сребристите буболечки явно са били просто обслужващи машини, откликвали на всяка нужда на скалоподите. Но след хиляди години, след безброй поколения, постепенно се бяха превърнали в част от околната среда, в нещо като въздуха и каменните стени в малкия свят на скалоподите. В крайна сметка, вероятно стотици поколения след чумата, разумът на скалоподите бе изчезнал. Опустошени от невежество и генетично израждане, те бяха регресирали до първобитен стадий. Бяха останали живи единствено благодарение на сребристите буболечки.

Слугите се бяха превърнали в пазители.

И тя видя контролния панел в нова светлина. Това бе единственото съоръжение, което бяха видели тук, ако не се брояха изкуствените слънца. Приоритети. Сребристите буболечки бяха програмирани да следват приоритети, бяха инструктирани на всяка цена да поддържат в изправност най-важните съоръжения. Какво значение би могъл да има един образователен, компютър, ако изкуствените слънца не работят и не може да се произвежда храна? Очевидно слънцата бяха от първостепенно значение, а съоръжението за масово самоунищожение бе малко след тях. Какъвто и да бе този загадъчен враг, очевидно смъртта бе далеч по-желана.