Скот Сиглър - Земно ядро

Вероника хвърли поглед през рамо. Сребристите буболечки се засуетиха по огледалната повърхност на сферата, за да я подготвят да изпълни предназначението си. Бяха тук, под тази планина, повече от десет хиляди години. По-стари от човешката цивилизация, по-стари от всяка човешка религия. Колко още щяха да съществуват? Отровена, умираща раса, която едва имаше някакви наченки на разум, едва се отличаваше от животните и бе жива само благодарение на своите грижовни машини.

Колко още?

Обзе я слабост. Течението задърпа изтощеното ѝ тяло.

— Конъл — прошепна тя, затвори очи, отпусна се и потъна.

— Вероника — викаше Конъл. — Вероника!

— Въжето! — извика О’Дойл. — Дръпни въжето!

Конъл изведнъж си спомни, че другият край на въжето, което опасваше гърдите му, е вързано за Вероника. Задърпа го, като в същото време се опитваше да се задържи на повърхността. Като риба на въдица, неподвижното ѝ тяло се показа и после отново потъна. Конъл се гмурна към нея, сграбчи я и я задърпа към повърхността.

Изведнъж тя зарита яростно и го дръпна надолу. Конъл инстинктивно загреба нагоре и моментално забрави, че се опитва да я спаси. Тя го хвана през кръста и отново го дръпна надолу. От устата му излязоха мехурчета. Обзе го паника.

Въжето се опъна и главата му се подаде на повърхността. Течението ги влачеше към средата на реката. Почувства как въжето се обтяга и зад него, а после се отпусна, щом и Вероника се понесе по течението. Но къде беше? Въжето отново се обтегна за миг, а после тежестта изведнъж изчезна и то изплува на повърхността.

Главата на Вероника се показа над водата. Тя се мъчеше да си поеме дъх. Заплува непохватно към брега. Държеше ножа му в едната си ръка и колана му в другата.

— Вероника, върни се! — Конъл опита да заплува срещу течението, но то ненаситно се опитваше да го засмуче към средата на реката. А и бе забравил за О’Дойл и Либранд, чиято тежест го влачеше надолу.

— О’Дойл, спри!

— Не мога! Течението ни влачи!

Вероника вече излизаше на брега на стотина метра по-долу от сферата.

Обърна се и им помаха за сбогом.

10:16

— Е, приятелче, мисля, че приключихме — каза Кейла доволно. Бяха останали само петима, нямаха оръжие и идваха към нея. Ангъс ѝ бе разказал всичко.

Плътната маса бе извънземен кораб. Извънземните? Те бяха чудовищата, които бяха атакували лагера и бяха посекли хората на „Земно ядро“. Чудовищата, които той наричаше „скалоподи“, обикаляха тунелите, но не доближаваха кораба и не смееха да влязат в пещерата на Плътната маса. Знаеше, че ѝ казва истината. Когато Кейла Майърс си свършеше работата, всички казваха истината.

По лицето на Ангъс се лееха сълзи и сополи и той скимтеше от болка в счупените кокалчета на пръстите. Още лежеше по корем, ръцете и краката му бяха вързани на гърба. Очите и бузите му блестяха от сълзи.

Кейла се наведе и го целуна по челото. После отново стегна каишите на топката около главата му. Мръсната гума изпълни устата му с парлив вкус, по езика му полепнаха песъчинки. Той се закашля. Дишаше накъсано, в очите му се четеше паника.

— Скоро ще се върна — каза Кейла и метна автомата на рамо, така както всяка жена премята дамската си чанта. — Трябва ми колкото се може повече информация за това място, а ти си адски умен. Мисля, че можеш да ми помогнеш. Двамата с теб ще си поговорим надълго и нашироко, щом се оправя с другите.

Изключи лампата на каската си и тръгна в тунела, като го остави в пълен мрак, безпомощен и ужасен. Той потръпна и се заслуша за потракването на сребристи буболечки с остриета. Знаеше, че не може да са далече.

10:15

Конъл изпълзя уморено на скалите и остана да лежи по очи. Вълните се плискаха до него. О’Дойл и Либранд също лежаха неподвижно, с крака във водата. Бяха успели да пресекат реката.

Той трябваше да се върне и да доведе Вероника. Тя бе полудяла и имаше нужда от помощ. Първо обаче трябваше да си почине, само за миг. От цялото му тяло помръдваха единствено гърдите му. Никога не се бе чувствал толкова уморен. Никога. Ако изобщо успееше да се добере до повърхността, щеше да спи цял месец.

Вековете на ерозия бяха оголили малка сферична стая в края на корпуса на кораба, на метър от Магистралата на Лин. Промените в течението на реката я бяха запълнили с чакъл и пясък. Подът блестеше от слой платинен прах, толкова гъст, че приличаше на току-що паднал сняг.

Дълбоки отпечатъци в платината показваха мястото, където някой бе излязъл на брега.