Скот Сиглър - Земно ядро

— Скалоподите ги убиха. Трябва да се махаме веднага. — Не го интересуваше дали лъжата му скоро ще лъсне, стига да успееше да се добере до повърхността, преди да го настигне О’Дойл.

— Скалоподите? Искате да кажете пипалатите чудовища?

Ангъс кимна нетърпеливо.

— Да. Да вървим.

— Почакайте — каза Кейла и го дръпна за ръката, за да не се затича в тунела. — Тук съм, за да измъкна всички. Не искате ли да изведем и останалите?

— Ти да не си глуха? — викна Ангъс. Трябваше да се измъкне. Почти усещаше как О’Дойл пристъпва тежко в тунела зад него. — Казах ти, че са мъртви. Очевидно знаеш кой съм и каква е длъжността ми в „Земно ядро“, така че ти заповядвам да ме изведеш горе веднага!

Кейла леко извърна глава. На лицето ѝ ясно се изписа раздразнение.

Бе толкова бърза, че Ангъс така и не видя как прикладът на автомата се заби в челюстта му.

10:07

Приготвиха се да тръгнат по реката. Надяваха се, че тя ще ги отведе през кораба към Магистралата на Лин. Състоянието на Либранд се влошаваше все повече. Конъл наблюдаваше О’Дойл. Едрият войник едва се държеше на крака, но бе мобилизирал всичките си сили и се зае да организира всичко.

В раницата на Ранди имаше надуваема възглавница като тази на Ангъс. О’Дойл махна запушалката и прикрепи възглавницата към гърдите на Либранд, точно под брадичката, така че да остане над водата дори да припадне. През това време О’Дойл върза всички с едно дълго въже.

— Ами ако се оплета? — напрегнато попита Вероника, вперила очи в чудовищната река.

— Това е риск, който трябва да поемем — отвърна О’Дойл. — Течението е силно, но нямаме време. Ако не си завързана и не можеш да стигнеш до брега, след като минем през кораба, реката ще те отнесе.

Вероника кимна. Конъл не можеше да я вини. И на него не му се нравеше особено идеята за найлоновото въже, овързало гърдите му, докато трябваше да се бори с тази дяволска черна река. Имаше доста разстояние — около шест метра — между всеки от тях.

О’Дойл извади грубата карта, която Мак бе използвал, за да ги превежда из тунелите. Магическата компютърна карта на Ангъс или бе в ръцете на долния малък гений, или бе останала у мъртвия Ранди някъде в кораба. И в двата случая нямаше да я видят отново.

— Реката извива рязко в средата на кораба — каза О’Дойл. Ще останем от отсамната страна, в плитчините, докато стигнем там. После плуваме с всички сили към другия бряг.

Едновременно зазвучаха стотици пронизителни писъци и раздраха въздуха като боен вик на армия демони. Всички обърнаха глави към далечната пролука. Оттам се изливаше тълпа скалоподи. Идваха право към тях. Проблясъците на телата им не личаха толкова ясно на ослепителната светлина на изкуствените слънца, но убийственото значение на оранжево-червените оттенъци бе очевидно.

Всички припряно започнаха да пристягат въжетата. Конъл напъха заглушителя в непромокаемия си колан, влезе във водата, спря и загледа с тревога бързото течение.

О’Дойл провери въжето, което придържаше спасителния пояс към гърдите на Либранд, и я забута към водата.

Бяха вързани един за друг. Конъл за Вероника, Вероника за Либранд, Либранд за О’Дойл и О’Дойл за Санджи. Вероника цамбурна до Конъл. На лицето ѝ се четеше паника. Скалоподите вече бяха само на стотина метра.

И почнаха да хвърлят камъни.

Санджи нагази последен.

И почти успя.

Един камък го удари в слепоочието, той се олюля като кегла и падна по очи в реката.

Скалоподите бяха повече от двеста и вече бяха само на шейсет метра от тях.

— Санджи! — изпищя Вероника, забори се с течението и заплува към него. Конъл я задърпа обратно, течението понесе и двамата. Въжето се изопна. Тежестта им дръпна и Либранд и бързеят понесе и тримата надолу. До главата на Конъл падна камък. Скалоподите вече бяха на петдесет метра.

О’Дойл задърпа въжето срещу течението, мъчеше се да стигне до Санджи, който все така лежеше по очи във водата. Камък колкото юмрук го удари в дясната ръка, той загуби равновесие и падна. Бързото течение го издърпа на три метра навътре и въжето, което го свързваше със Санджи, се изопна.

Конъл се вторачи в прииждащата гмеж пищящи скалоподи. Вече бяха на двайсет и пет метра.

— Не можем да го оставим! — извика Вероника.

О’Дойл погледна скалоподите и на лицето му се изписа мъка. После погледна към Либранд, Конъл и Вероника, която бе изпаднала в истерия. Още един камък го удари — този път в гърдите. Всички се люшкаха на въжето и не можеха да се освободят. Сякаш Санджи бе някаква котва. Първите скалоподи нагазиха в плитчините. Приближаваха със светкавична бързина. Около О’Дойл се сипеха камъни като картечен огън.