Скот Сиглър - Земно ядро

А на скалоподите.

И на сребристите буболечки.

Взря се в инструмента на отмъщението. Той висеше като гигантска коледна играчка над шахта, която стигаше право в дълбините на ада. Да, адът. Точно там щеше да изпрати скалоподите и малките им злобни машинки. Право в ада.

— Конъл, буболечките са навсякъде — каза О’Дойл. — Извади проклетия заглушител.

— Зарежи — Отвърна Конъл. — Давай просто да тръгваме! Да се махаме оттук, по дяволите.

— Трябва да си почина, Конъл — изпъшка О’Дойл. Вероника откъсна очи от сферата и погледна О’Дойл. Той държеше главата на Либранд с огромната си ръка, така че лицето ѝ да е над водата. Тя бе напълно отпусната. Единствената причина да не потъне бе спасителната възглавница на гърдите ѝ.

— Да, Конъл — каза Вероника толкова тихо, че едва се чу над металния кънтеж на реката. — И аз трябва да си почина.

Конъл заплува към стената и се покатери горе. По ръцете и тялото му полепнаха платинени частици. По влажния пясък към него тръгнаха сребристи буболечки, спуснаха се от извития над гигантската сфера купол. Вероника чу леки плясъци и изумено видя как буболечките цамбурнат като водни бръмбари в реката. Въздухът се изпълни с гневно потракване и бръмчене.

Конъл зарови непохватно в колана си, измъкна заглушителя и го включи.

Почти на секундата координираните движения на сребристите буболечки преминаха в объркано щуране. Течението подхвана една, понесе я надолу и тя се изгуби в пенливите бързеи.

Вероника доплува до стената и също се покатери. Двамата с Конъл изтеглиха Либранд, а после помогнаха и на О’Дойл. Вероника погледна спътниците си. Всички бяха изтощени, ранени, обречени. Тя вече знаеше, че никой от тях няма да се измъкне жив. Имаше прекалено много скалоподи, прекалено много рани, прекалено много път. Всички щяха да умрат.

Точно като Санджи.

Точно като Ранди.

Точно като Мак.

Точно като Янсон.

Точно като Фриц.

Точно като Лашон.

Но тя нямаше да позволи това да е напразно. Изправи се и тръгна към висящата сфера. Погледът ѝ бе съсредоточен и искреше от омраза. Тя разсеяно се опита да развърже въжето.

Конъл се втурна след нея.

— Вероника, не бива да се отдалечаваме от водата!

Хвана я за рамото, но тя отблъсна ръката му.

— Няма значение, Конъл. — Огледа камерата за това, което знаеше, че трябва да е тук. Ето го! Контролният панел. Беше същият като изображението на релефа в нишата.

— Защо да няма значение, Вероника? — меко попита Конъл. Очевидно нямаше представа, че гласът му звучи странно, сякаш търпеливо говори на дете.

— Няма значение, защото няма да вляза пак във водата — каза Вероника, без да го поглежда. — Оставам тук.

— Как така оставаш тук? — Конъл се нагоди към стъпките ѝ, които я водеха към големия безупречно чист контролен панел. Въжето, което ги свързваше с О’Дойл и Либранд, се влачеше зад тях. — Почти се измъкнахме.

Тя спря, обърна се и го погледна в очите.

— Трябва да го направя. Трябва да ги унищожа. Тях и всичко това. Те не принадлежат на това място, не разбираш ли? Те не са част от тази реалност.

— Разстроена си — отвърна той. — И това е разбираемо. Но Санджи вече го няма и ти не можеш да се жертваш. Това няма да го върне. Освен това как ще разбереш какво да правиш?

— Умна съм, забрави ли? Корица на „Нешънъл Джеографик“ и така нататък. Една дреболия като извънземна бомба на десет хиляди години изобщо няма да ми се опре.

Конъл яростно я хвана за раменете.

— Не! Няма да стане! Достатъчно хора загинаха в това прокълнато място и няма да позволя да умре още един. Идваш с нас!

Пръстите му се забиха болезнено в раменете ѝ. Тя знаеше, че той няма да отстъпи. Щеше да я завлече до реката насила, ако се наложеше. Беше ранен, но въпреки това бе много по-силен от нея. Не можеше да му се противопостави.

— Добре — тихо каза тя. — Аз… просто не знам какво говоря. Не искам да оставам тук.

— Да, не знаеш какво говориш! — извика Конъл и я задърпа към водата. — О’Дойл, почивката свърши. Трябва да тръгваме.

— Да, шефе — каза О’Дойл, внимателно плъзна Либранд във водата, после се смъкна и той. — Проверете въжето. Тук реката става бурна.

Конъл решително бутна Вероника към водата. Тя се наведе над ръба на стената и леко цамбурна. Той изключи заглушителя, затъкна го в колана си и скочи. Сребристите буболечки потръпнаха едновременно и възвърнаха координираните си движения.

— Готови? — попита Конъл. Вероника и О’Дойл кимнаха. Отблъснаха се към средата на реката.