Скот Сиглър - Земно ядро

Той измъкна ножа си.

— Не! — изпищя Вероника и се задърпа към брега.

Конъл дръпна въжето и я върна навътре.

— Трябва. Или всички ще умрем!

О’Дойл сряза въжето.

При внезапното освобождаване от „котвата“ течението възтържествува и ги понесе надолу. Камъните се сипеха около тях като дъжд. Конъл хвърли поглед назад и изстина от ужас.

Санджи вдигна глава и пое дълбоко дъх.

Беше му последният.

Скалоподите се скупчиха около него, платинените им ножове забляскаха, плисна кръв.

Ненаситната река ги влачеше към сенките на кораба. След секунди палачите останаха далече назад.

Две ръце грубо го разтърсиха и Ангъс бавно отвори очи. Главата му пулсираше от пронизваща болка. Не бе сигурен дали изобщо са му останали зъби. Лицето му бе подуто и безчувствено. Не усещаше езика си. Лежеше по очи. Опита се да се надигне, но ръцете му не се отлепяха от гърба. Бяха вързани с тънка тел, която се врязваше болезнено в китките му.

— Ммм — каза Ангъс. Не можеше да види какво е натъпкала в устата му, но каквото и да беше, му бе почти невъзможно да диша. Имаше вкус на гума.

— Добре, гадното малко нищожество се събуди — каза жената. — Можем да почваме.

— Ммм. — Очите му вече бяха широко отворени. Гледаше как тя отваря и затваря някакви ръждясали клещи.

— Тихо, скъпи — каза тя с нежна усмивка. — Не си прави труда да говориш, докато не извадя топката от устата ти.

Отваряне и затваряне. Щрак.

Ангъс внимателно наблюдаваше клещите. Забеляза надписа на дръжката от неръждаема стомана и зъбците в краищата им.

— Сега ще ти извадя топката и ще ти задам няколко въпроса — сладко каза тя и отметна един кичур от потното прашно лице на Ангъс. — Няма да викаш обаче. Просто ще отговориш тихо на въпросите ми. Кимни, ако разбираш.

Отваряне и затваряне. Щрак.

Ангъс кимна веднъж, без да изпуска клещите от очи.

— Добре. Ще приключим бързо. За нещастие нямам достатъчно време, за да се заема с теб както трябва. Много ми се ще да те опозная по-добре, приятелче, повярвай ми. Много мъка ми причини през последните няколко дни. Знаеш ли с какво си изкарвах хляба едно време?

Отваряне и затваряне. Щрак.

Ангъс поклати отрицателно глава.

— Измъчвах хора. — Продължаваше да говори меко, почти нежно. — Правила съм и още някои неща, но основната ми работа бе да водя разпити. И съм много добра в това, приятелче. Повярвай ми. Така че ако гъкнеш, нещата много ще загрубеят. Ясно ли е?

Отваряне и затваряне. Щрак.

Ангъс закима самоотвержено.

— Добре. — Тя го погали по главата. — Ти си умно момче, Ангъс Кул, най-умното, което съм виждала. Обаче колкото и да си умен, искам да се уверя, че разполагаш с всички данни, които ти трябват, за да вземеш решение. На вас учените това ви трябва, нали? Много, много данни, нали?

Отваряне и затваряне. Щрак.

Ангъс веднага разбра накъде бие и яростно затръска глава в отрицание.

— О, разбира се, че ти трябва точно това. — Тя се изправи и мина зад него. Не можеше да я вижда. В пристъп на отчаяна паника той задърпа телта, но тя само се вряза по-силно в китките му. Опита се да рита, но установи, че и краката му са завързани здраво.

Тя натисна гърба му с коляно.

— Трябват ти много данни, приятелче. Достатъчно, за да ме държиш настрани от АНС. Точно това искаш, нали? Искаш да ме държиш настрани от АНС? Нали, гадно малко нищожество ?

Ангъс усети ръцете ѝ по пръстите си. Опита да се съпротивлява, да свие юмрук, но беше твърде късно. Тя изви силно показалеца му, почти го счупи.

Той усети как студените стоманени клещи се сключват около първото кокалче.

— Ммм!

Клещите стиснаха. Той запищя неистово, но през топката в устата му не излизаше почти никакъв звук.

10:12

Спряха до вълнолома и впериха очи в купола и огромната огледална сфера, която висеше от него.

— Господи! — каза Конъл. — Още е тук.

Вероника мълчеше. Умората я бе сринала и физически, и психически. Напрежението от безсънните часове и мъката от жестоката смърт на Санджи я изпълваха с мрачни пориви. Беше бясна на Конъл и О’Дойл, докато течението я блъскаше по пенестата река. Бе толкова слаба, че едва държеше главата си над водата. Бяха срязали въжето на Санджи, бяха го оставили да умре. Умът ѝ кипеше от мисли за яростно отмъщение срещу двамата, за това как щеше да ги накаже за малодушието им.

Но тези мисли избледняха още преди да стигнат завоя на реката. Ако О’Дойл не бе срязал въжето, всички щяха да са мъртви. Не само Санджи. Жертви на кръвожадни извънземни, които отдавна бяха надживели всякаква космическа цел. Отмъстителните мисли срещу Конъл и О’Дойл бързо отминаха. В крайна сметка вината не бе тяхна.