Скот Сиглър - Земно ядро

Ангъс.

Конъл преодоля болката и крайното изтощение и каза:

— О’Дойл, ставай. Да я внесем вътре. После ще почиваме.

— Съжалявам за доктор Рийвс — каза О’Дойл, щом привлякоха Либранд. Развързваше въжетата; — Понякога хората просто рухват от напрежението. И нищо не може да се направи.

— Тя може да е полудяла, но знае какво иска да направи и точно това ме плаши — каза Конъл. — Онази голямата сфера, която видяхме при вълнолома, видя я, нали? — О’Дойл кимна. — Е, това е някакъв огромен саморазрушителен механизъм. Мисля, че Вероника е решила да вдигне всичко във въздуха. Ако това чудо още работи, ще помете цялата планина.

О’Дойл го гледаше така, сякаш нищо вече не може да го изненада.

Либранд още беше жива, Но Конъл не знаеше колко още може да издържи. Май бе по-добре да си умре в реката. Струваше му се някак нечестно О’Дойл да я доведе дотук само за да види как умира толкова близо до повърхността. Нямаше начин да издържи. В кул-стюма ѝ вече нямаше охлаждаща течност. Ненаситната вода бе отмила и последните ѝ остатъци.

Мъчно му беше за О’Дойл. В ума му изникнаха спомени за внезапната ужасна смърт на Кори в катастрофата. Тя му липсваше, искаше му се сега да е до него, искаше му се просто да се предаде, да умре, за да е отново с нея. Но не можеше да се отказва. От него все още зависеше животът на О’Дойл, Либранд и Вероника.

Вероника.

Тя се бе върнала в търбуха на този невъобразим кораб, на тази древна реликва на една мъртва раса. Беше се върнала и искаше да вдигне всичко във въздуха. Беше полудяла, вероятно тласната към ръба от смъртта на Санджи. Имаше нужда от помощта му.

Конъл се загледа нагоре по течението към дълбоките мъгливи сенки на кораба. Приличаха на джунгла. Трябваше да тръгне натам, за да стигне до нея. Нагоре по реката, да се опита отново да прекоси бесните води, за да стигне до нея и до сферата. Дали вече бе активирала бомбата? Дали бе достатъчно умна, за да разгадае механизма, ако той изобщо функционираше? Но луда или не, Конъл не се съмняваше, че доктор Вероника Рийвс може да активира бомбата. Значи трябваше да се добере до нея, и то бързо.

Това какво трябваше и какво в действителност можеше да направи обаче бяха две различни неща. Едва бе оцелял при прекосяването на реката. Съмняваше се, че ще преживее още един опит. Скалоподите бяха там, а също и сребристите буболечки. Заглушителят бе във Вероника, а без него буболечките щяха да го проследят и скалоподите щяха да дойдат веднага. Героичната картина как се връща на опасния кораб и спасява Вероника бе абсурдна. Каква бе реалността? Реалността рисуваше нещо друго. Ако се върнеше да я спре, да се опита да я измъкне оттам, бе мъртъв.

Погледна О’Дойл и Либранд. И двамата бяха толкова смели, толкова силни. Бяха се борили, за да защитят всички. Бяха бойци. Щом някой бе избрал да остане, това не бе тяхна грижа.

Имаше обаче само един начин Либранд да оцелее.

Опипа яката на кул-стюма си. На места беше нарязан и накъсан, но още функционираше. Достатъчно, за да излезе Либранд на повърхността, може би достатъчно, за да спаси живота ѝ.

Ако изобщо някой можеше да се измъкне, това бяха О’Дойл и Либранд. Въпреки раните си те имаха за какво да живеят. Конъл нямаше. Наистина нямаше. Само една безсмислена кариера. Безполезни пари, които не му носеха нищо. Дори не си бе направил труда да остави завещание. Времето му бе дошло и си бе отишло. Времето на О’Дойл и Либранд тепърва започваше.

Щеше да се върне и да потърси Вероника, но щеше да го направи без кул-стюма. Мълчаливо започна да го сваля.

Биийп.

Огледа се. Зачуди се дали не му се е счуло. После го чу отново. Слабо пиукане. О’Дойл извади ножа си и се надигна. Конъл му махна да се скрие в сферичната стая. Тръгна към края на кораба, сниши се и надникна иззад ъгъла.

На седемдесет метра от тях небрежно стоеше Кейла Майърс и си играеше с копчетата на нещо, което приличаше на Марко/Поло.

10:17

Кейла впери поглед в Марко/Поло. Три сигнала ту се появяваха, ту се губеха, така както бе станало със сигнала на Ангъс, преди най-накрая да даде ясен отчет.

Конъл Къркланд. Патрик О’Дойл. Берта Либранд.

Най-вероятно имаше смущения от големия кораб. Сигналът щеше да стане непрекъснат, щом тримата излезеха от него. Трябваше да убие Либранд и О’Дойл веднага. О’Дойл бе очевидна заплаха, но Либранд също бе опасна.

Нямаше защо да се тревожи за Конъл. Той щеше да ѝ даде повече информация. Винаги се бе чудила как биха му се отразили клещите. Щеше да разбере, ако си изиграеше правилно картите.